Имахме нужда от среща. На няколко пъти се подпитвахме косвено, колебливи покани биваха колебливо отхвърляни. От негова страна — чувство на отшелничество или парализа, а от моя — страх на лекар-диагностик. Джобната марионетка спеше до мен, вече не тъй намръщена в белите си фусти. Щеше ли да се събуди? И дали аз го исках?
Още като взех ключовете за новия си апартамент, аз започнах да действам. Отправих покана, на която никой руснак не може да откаже: семейна великденска сбирка в новата ми квартира. А денят наближаваше: пролетното равноденствие, първата пълна луна над Северноевразийското плато, петъкът, съботата, неделята.
Не бях виждал Лев от осемнайсет месеца. Влезе в хола, оставяйки Кити и Зоя посред поздрава на вратата. Регистрира усмивката ми и разтворената прегръдка, но продължи да оглежда обстановката — килимите, канапетата, високия до гърдите телевизор в шкаф от орехово дърво, медния рог на грамофона. Израз на лека насмешка не придаваше нито чар, нито изисканост на изключителност на лицето му без постамент, но пък с нос като бучка. Приближих се и се прегърнахме. Тоест прегърнах го аз. Напълнял, поомекнал и миришещ на непрана синтетика. Но тогава Зоя заля стаята с присъствието си, появи се шампанско и започна седемчасовото угощение.
— Виждаш ли за какво ти говоря? — рече ми по-късно Кити. — Тя му изпива живеца.
— Или може би само изглежда така — казах аз.
Изглеждаше така, защото здравото ухо на Лев (често обгърнато от вкоравената длан) бе обърнато само към Зоя. Тя му служеше за преводач. Зададеш ли на него въпрос, той те гледаше с някакво селско недоумение, което постепенно стихваше, докато Зоя отблизо му пошепваше за какво иде реч. Той не чуваше — и не говореше. Пелтеченето му бе затвърдено напълно. Затова и понякога, докато тя му правеше някакви знаци (а тя винаги правеше знаци) и внимателно мърдаше устни, имах чувството, че течеше ритуал на беззвучно говорене, на езика на глухите, че без нея той би бил захвърлен в нямата си вселена.
— После малко се поотпусна — казах аз.
— Да, като се напи — рече Кити.
— Сега тя е далеч по-красива.
— Мислиш ли? Всъщност да.
— Има някаква дълбочина. Не у нея, а в хубостта й.
— Забелязах те как я гледаш. Още ли?
— Не, не. Вече не, слава Богу.
— Заеми му пари. Дай му малко.
Но аз казах, че вече съм пробвал.
Нашите семейни сбирки станаха редовни и почнаха да следват все един и същ сценарий — нещо като детска разпра с перчене и отрицание. Обичайно ни гостуваха те, но законите на гостоприемството повеляваха от време на време ние също да ходим у тях. Лев бе твърде различен в Казан. Властен беше. Срещахме се не в хотела, където отсядахме двамата с Кити, а при ъгъла на две улици в индустриалния квартал — сред цинковите мъгли на Заречието. После тръгвахме на дълга разходка, ние гостите крачехме след зачулените им полушубки, зад два чифта ботуши от поскърцваща гума. „Ето, стигнахме. Колко хубаво“ — казваше той и разтваряше подгизналата врата на студентски стол или закусвалня с намалени цени. Докато си въртяхме хапките из чинията, той ни питаше дали е вкусно. Хубаво ли е сготвено конското? Кашата е al dente, надявам се? И когато с това се приключеше, получавахме чаша картофена водка в шумна пивница или кръчма. В осем и половина Лев и Зоя заджапваха към автобусната спирка.
Тези срещи, разбира се, се планираха явно и едва ли не демонстративно с наказателна цел. Кити нямаше нищо против, а на мен ми бе смешно по един късащ нервите начин. Страдащата бе Зоя. Тя си вееше с кърпичка и изправила гордо глава, си поемаше въздух дълбоко през скованите ноздри. Изчервеше ли се, оставаше половин час така, дългостеблената й шия заприличваше на аквариум от променливи синьо-алени сенки. В Москва аз естествено си отмъщавах, като ги водех в модернистки гангстерски ресторанти и в традиционалистки гангстерски казина. Сервитьорът със смокинг ни поднасяше зелен шартрьоз и аз пиех за трийсетия рожден ден на Зоя, вдигнал тост изпод лъскави топки и въртящи се огледални кълба.
Гледката на Лев и Зоя неизбежно внушаваше непосилно смущение, срам и за революцията, и за всички утопистки мечти, та дори и за твоите: гледката на човешко неравенство. Ти, надявам се, си усетила как затрогващо ми въздействаше физическата външност на брат ми. „Ей това е лице“ — както казваше майка ми, макар в миналото да бе озарено от усмивката и от меките сини очи. А пък ние почитаме Зоя — нали така, Винъс — заради нейното безразличие към всички норми и квоти на романтическата конвенция — да, към всичко от сорта. Но все пак съществува силата на живота. А контрастът бе като взет от приказка, залъгалка или пожелание от крайморска честитка.