Новините за нея винаги стигаха до мен като лъч през призмата на сестра ми. Двете с нея се срещаха горе-долу един път на месец, а преразказите на Кити всякога придобиваха тона на отруден социален работник, описващ някой особено упорит подопечен. От друга страна по време на разговор Кити беше способна на внезапни физически експанзии; за минути изгубваше слабостта си, плътската си оскъдност, и набъбваше от възможности… Все посягайки към кавичките, Кити ми даде да разбера, че Зоя се била „влюбила в «изключителен хореограф»“, че била „полудяла“ по „страхотен художник на театрални костюми“. През годините нейните партньори сякаш западаха и по ранг, и по трайност. Аз се подготвях за ерата на фантастичния сценичен работник, изумителния късач на билетчета… Но когато старото десетилетие даде път на новото, случиха се две неща и Зоя се промени. За една седмица стана на петдесет и погреба майка си. Зоя се промени. В първите месеци на осемдесет и първа каза на Кити, че е приела предложение за женитба.
— Продължавай — рекох аз. — За кого ще се жени?
Кити изчакваше. Наслаждаваше се на силата си.
— За Ананий — отвърна.
Невъзможно. Не е ли умрял?
— За Ананий! Как ще кажем на Лев?
Едно име: Ананий. Сега списваше рядко за московския филиал на кукления театър, но навремето беше прочут драматург. Беше станал известен с пиесата си „Разбойници“ (беше писал и разкази, и романи) някъде през трийсетте. Действието се развиваше в трудов лагер сред група леко калпави урки. През петдесетте пиесата беше наново поставена и филмирана под различно заглавие, „Негодните“. Ананий беше на осемдесет и две.
Кити ли? По-добре да приключваме с Кити, тъй като скоро няма да чуем за нея. Не, тя така и не намери истинската любов. Страстта й не беше силна, но доведе до неизлечима привързаност към един женен мъж. Той отдавна бе спрял с обещанията да напусне семейството си. После тя се сдружи със съпругата и стана нещо като леля на единственото му дете. Казвам ти всичко това само за да ти покажа, че хората навсякъде могат да създадат свои собствени сраствания и капани. Не е нужно държавата непременно да дирижира нещата.
По това време, след Джоселин, бях завързал безбурен роман с преводачка от министерството на отбраната. Безбурен, доколкото кротичката Мария беше все още в траур по мъжа си, с когото бе живяла цели двайсет и пет години (тъй че нейната предистория бе изработена на една смяна). Разговорният й английски беше доста посредствен, но техническият й бе превъзходен, а на мен това щеше да ми послужи. И Мария не беше с всичкия си, но при нея избиваше другаде, тя беше по-скоро занесена, отколкото маниакална. Луда беше по своята „дача“ — ремонтирано плажно бунгало на черноморския бряг в южната част на Украйна. Бе се зарекла да ме води там през пролетта. Докато се унасях, тя нареждаше в хрипкав шепот: в този простичък дом ще живеем, всяка сутрин ще плуваме голи в тюркоазената вода и ще бродим из пясъка с часове под конфети от бели пеперуди.
На седми ноември 1982-ра, покрай още стотици руси и афганистанци, синът на Лев Артьом бе убит в тунела Саланг по северния път от Кабул. Най-високият на земята тунел преминава през хиндуисткия Куш, правен е от съветски строители (през 1963-а година) и до днес си остава четириизмерен, 360-градусов смъртоносен капан — даже и в мирно време. След като разчистил една лавина, конвоят на Артьом се насочил на север. Друг конвой, на три километра откъм другия край, бил разчистил друга лавина и потеглял на юг. Вероятно е имало сблъсък; несъмнено е имало взрив. Казаха ни, че умрели „десетки“, ала цифрата вероятно беше близо хиляда. Не експлозията ги беше убила, а димът. Тъй като руските власти сметнали по погрешка, че конвоят на Дмитрий е нападнат от муджахидините. Запечатали в двата края тунела. Ослепели, влудени, задушават се, давят се, борят се, блъскат — и то бавно. Тотална смърт, дълбока смърт за Артьом.
Стигнах у тях в деня след телеграмата. Щорите бяха спуснати. Сигурно ще се чудиш как ми е било до това, но си спомних за Уилфред Оуен: И всеки бавен здрач е спускане на щори. Той говореше за едно осиротяло семейство (или за почти безкраен низ от такива семейства) в скръбните графства през октомври седемнайсета година. Спуснатите щори бяха признание и нещо като сигнал. Но скърбящите имат нужда от мрака. Светлината е живот и е непоносима за тях — също като гласовете, птичите песни и шумът от решителни стъпки. Те самите са призраци и си търсят атмосфера, милостива към тях и гостоприемна към други призраци като тях, към един конкретен призрак.
Стоях в сенките с тях толкова дълго, колкото можех да понеса. Десет минути. В банята на хотела до гарата течеше черна вода. И това нито ме изненада, нито ме притесни — аз си знаех какво да очаквам. Какъв друг цвят да бъде водата? Наблюдавах се в огледалото и усещах, че мога просто да го сваля, това мое лице. Сякаш можех да разкача токите зад ушите и то щеше да падне само… Звънях по телефона през няколко часа. Ходех до тях. И всеки път, когато излизах от входната врата, сякаш си проправях път през духовете, за да грабна първата глътка въздух. Ето какво ми каза той: „Най-ужасното е, че го съжалявам.“