Лидия непрестанно беше горе, в стаята му.
— Какво прави?
— Души дрехите му.
Щорите никога не се вдигнаха. На третата сутрин Лев каза, че доколкото въобще усещал физическото си тяло, сякаш му се виело свят. Взеха го в болницата на Тюмен и още същия следобед го прехвърлиха в Екатеринбург. Дръпвайки ме от Лидия, лекарят каза, че никога не е виждал пациент да реагира толкова слабо на такова масивно вливане на лекарства. Нарече го „аварийна каскада“: орган след орган отказвали да му служат. Брат ми лежеше неподвижен и тих върху вдигнатото легло, ала в същото време беше в бясно движение. Обикаляше край главата ми, чезнеше във водовъртеж.
И през цялото време си остана в съзнание. Очите му сновяха от лице на лице — ту към Лидия, ту към Кити, ту към мен. Бяха очи на човек, разтревожен, че нещо забравя. После си спомни. Сбогува се с нас един по един. Позамисли се над лицето ми. Не ме разкривай, помислих си аз. Не ме издавай.
— Най-сетне, а? — рече той. После пророни: — Моля.
Лев предаде дух в същия ден, в който умря Леонид Илич — на десети ноември. В един ден с човека, който изпрати Артьом в тунела Саланг.
4
Дом на позора
Тя живееше, Винъс, в един дом на позора… Чакай малко. Ами някакъв интервал за приличие? Не, вече имахме интервал за приличие. Продължи двайсет години. Аз, разбира се, можех да мисля, както скитах из московските улици, че съм само посланик с траурни новини, като примерен брат — като примерен брат. Само че не го правех. Имах план. А тя, Винъс, живееше в един дом на позора.
Най-известният блок по крайбрежната „Фрунзенская“ беше плещест, изпъчил покрит с ордени торс, като че ли отдаваше чест над река Москва: неокласическа готика, агресивен мащаб. Като го наричам позорен, аз използвам думата в старото й значение, не като „неприличен“. Бе строен след войната за победната номенклатура и все още съдържаше множество уважавани и доволни масови убийци — необщителни склеротици на държавна пенсия. Сега обитателите бяха по-разнообразни, но като се регистрирах и изчаквах позвъняването на надзирателя, можех да забележа някой Молотов тук, там пък някой Каганович. Стъпих в дървения асансьор, който се залюля на държачите си. Докато се издигах, старият механизъм заскърца, сякаш шахтата с люлеещата се противотежест беше осем етажа висок уред за изтезания. Клетката на асансьора се издигаше вътре в него към дома на позора.
Бях вървял през града от хотел „Россия“, където бях наел апартамент с изглед към Червения площад. Денят беше седемнайсети ноември 1982-ра, Леонид Илич пътуваше към сетния си покой. На погребението на Йосиф Висарионович през петдесет и трета година Москва цяла скриптеше — хора виеха, клаксоните ревяха, разпишели се бяха фабрики и сирени. В цялата си история Русия не бе виждала толкова лудост. Стотици, че и може би хиляди бяха стъпкани или смачкани (и не само в Москва). Сестра ми бе там. Труповете, разправяше тя, се търкаляли като бурета по стръмния склон към площад „Трубная“ и се спирали рязко в кърваво езеро. Дори Пастернак, дори Сахаров са усещали паника. Едно стряскащо мощно присъствие вече беше изчезнало, мястото му зае едно стряскащо мощно отсъствие. В образувалия се вакуум всеки вярваше сериозно, че самата Русия ще… ще какво? Че Русия ще спре да съществува. Само евреите бяха доволни. Само робите и евреите… А за Леонид Илич — нито скръб, нито апокалипсис. Нямаше смъртоносен излишък от човешки тела, само срамен дефицит. И пак същата мисъл: Йосиф Висарионович просто беше изчерпал целия си народ. Просто бяхме изчерпани. В този ден оплаквачите бяха извозвани с автобуси и камионетки от близките фабрики и стопанства. Бяха облечени в черно. Черното на жените бе подкожурено и опърпано, черното на мъжете лъснало от употреба. Сякаш целият град беше пълен с погребални агенти и подобия на Джоселин. Аз също носех черна вратовръзка под белия си копринен шал и кашмиреното палто.
Тези двете предадох на униформената прислужница. След това се обърнах. Зоя беше застанала до една кръгла маса, опряла на нея пръстите си в ръкавици. И тя също бе в траур: черен костюм, черни чорапи и обувки, фино мрежест воал, прикачен към ръба на кадифената й шапка.