— Клеопатра — рече тя с равен глас — хубаво го е измислила. — Хвърли изпитателен поглед върху смръщените ми вежди, плетената ми черна вратовръзка. — Тя убивала всеки пратеник, който идвал при нея с лоши вести, разбира се. Точно както е редно. Но понякога го убивала, преди да си отвори устата. Предварително. Сега трябва да те убия. За Артьом Кити вече ми каза. Но не идваш за него, нали? За баща му. За брат си. Първият ми съпруг.
Залюля се напред и ме погълна. Аз се канех, каквото и да се случи, да натрупам сензорни впечатления, бъдещите си спомени за ухание и за допир. А мъжете в Русия знаят как да тешат скръбни руски жени. Знаят си, че прегръдката ще продължи дълго и че някакви волности ще им се позволят. Изглежда, бе разрешено да погалиш отстрани горната част на торса; а когато мълвиш „ето, ето“, то се отнася и за смътната плът под едната й мишница, и за смътната плът под другата… Зоя плачеше с цяло тяло. Чувствах палещия й дъх в ухото си, докато тя хлипаше, хълцаше и преглъщаше, а воалът й ставаше все по-мокър до моята буза. Воалът — този скръбен трикотаж за очите, за носа, за устата; когато тя се изправи и се дръпна, беше залепен за лицето й — и не само със сълзи, а и с други течности. Зоя вдигна едната си черна ръка и посочи с другата.
Един от трите витражни прозореца на дневната бе отворен към утрото. Докато приближавах към трептящата стъклена повърхнина, усетих някаква воня — уж сладняща, но някак злокобно; знаех, че идва от шоколадовата фабрика „Червеният октомври“ от отсрещната страна на улицата, но ми напомняше за човешката воня сред арктическото топене. Униформената прислужница се промуши край мен и затвори прозореца с лек възглас на изненада. Как, попита тя, предпочитам кафето си? Не поисках кафе. Плашех се от най-лекия прилив на вълнение. Трябва да отбележиш това. Аз не бих могъл да говоря какво значи да загубиш дете. Ала загубата на почти всеки друг човек действа опияняващо. Моят случай бе рядък и гаден, съгласен съм, но по мои подозрения всички чувстват това оживление. В крайна сметка от теб се иска да усетиш най-силния от всички възможни контрасти. Чувствах се много жив. Ти не се притеснявай. Сметката идва по-късно върху сребърния поднос. Плащанията се извършват на вноски — това, което англичаните артистично и невярно наричат never-never. Както казах, трябва да отбележиш тези разсъждения за загубата на близък човек, Винъс. И ти също ще я преживееш.
Докато тя се върна, аз бях на четвъртата си цигара. Този път воалът бе вдигнат, забоден на шапката… Забелязал съм, че на срещи след дълга раздяла хубавите жени неизменно постъпват така — предпазливо пристъпват към теб със сведени и леко наклонени лица, надничайки не из руините, а от музея на едновремешната си хубост, в който техните експонати са поставени зад стъкло. Зоя, уредничка на самата себе си. И разбира се, нищо не липсваше, въпреки тена от здрач и руменец, въпреки самоовлажняващата се плът: свилените прорези по челото, посинелите джобове под очите, резките върху горната устна. Гледана отпред, фигурата й сякаш бе запазила своите очертания и контури, но при всяко обръщане (да подхванем наново ученическата метафора) един рифоподобен карибски остров сякаш се откачаше и отплаваше чак до Панамския залив.
— Неговият костюм! — рече тя. — Неговите обувки! Пет минути опипвах палтото ти. Нямам спиране.
— Ами ти — казах аз. — Косата ти…
— Да, все още е черна. Скъсвам я от боядисване веднъж седмично. Посивяла съм. Като Волтер. Не е ли ужасно да се появиш тук. Искам старите ми приятели до един да ослепеят. Аз… — Тя оброни глава, видимо се заслуша. После каза: — Той идва. Той идва. Само мъничко ще постои. Иска да изкаже съболезнованията си.
И той влезе през двойната врата… Към шейсета година в Петербург и Москва все още се срещаха плакати с образа на Ананий. Седнал до някоя маса, подпряната брадичка, спуснатият кестеняв перчем и престорената решителност върху смръщените уста, изразът на бохемска арогантност. А сега? Немалко бабички имат съдбата от старици да станат на старчета: старчета с женски гащи и комбинезони. Другата метаморфоза се среща доста по-рядко, ала гледайте го Ананий, стара чанта с костюм и вратовръзка. Дори скованите му, изнесени назад рамене бяха женствени. Имаше и онази пъргавина, която някои харесват у по-старите дами. Само в храстовидните вежди си личаха грижите и пресметливостта на мъжа.
Зоя ни запозна. Ще си кажеш, че си го измислям, но не е така. Ръкостискането му беше толкова гадно, че веднага реших на прощаване да го прегърна или даже целуна, само да не ми се налага пак да пипам онази ръка. Бяла и влажна, плътта й сякаш почваше да поддава, да се топи. Все едно че държах мазна гумена ръкавица, пълна с хладка вода.