В този момент Зоя се извини, обещавайки на притеснено въртящия поглед съпруг да се върне веднага.
— Е — рече той, като седна в креслото си, — боя се, че сигурно сте пътували тежко над планините.
— Над Урал ли? А, не. То една планина…
— А въздушните ями, нали знаете, областите на ниско налягане. Получават се, тъй като…
Докато разговаряхме, почвах да проумявам нещо за Ананий; можех да си направя доста точна преценка. Миналата година повтаряха филма по пиесата му „Негодяите“. Бях прелиствал и сборника с негови разкази, публикуван през трийсет и седма. На пръв поглед сюжетите следваха соцреалистката схема: перипетиите в колхоза и в чугунения завод гръмко препотвърждават „генералната линия“. И тук идваше аномалията: Ананий бе талантлив. Острата му наблюдателност още дишаше и се гърчеше. Прозата му бе жива. Стигнех ли задължителните формули на лоялност, аз кажи-речи виждах как клавишите на машината се преплитат и вклиняват един в друг като черно съзъбие. През трийсетте всеки талантлив писател, който още не бе зад решетките, разполагаше с два типа бъдеще: или млъкваш, или ще сътрудничиш, след което се самоубиваш. Само пълният некадърник можеше да сътрудничи и да запази разсъдъка си. Тъй че Ананий беше много по-рядко явление. За минути усетих тежестта на събраната болка, тъй натраплива като мириса на дъха му. А дъхът му миришеше като въздуха над Предпосилов.
Зоя ту се отнасяше, ту се окопитваше. Сега като че ли пак се съвзе (шията й изправена, като брачната й походка). Ананий я погледна сякаш за сбогом и рече с безтегловния си глас:
— Моите съболезнования за трагедията. Че и момчето, и то. Ужас! Ужас! Единствено дете — въздъхна той и кимна на себе си. — Тази война ни действа като отрова. Тя убива младежи без сестри и без братя. С един удар разрушава семейства. Цялото общество тръпне.
Спря и оброни брадичка върху гърдите си. И като вдигна поглед отново, аз видях, че дори стъкловидното тяло в очите остарява, осеяно с бучки и вдлъбнатини.
— Стар съм като века — каза той. — По-стар даже! Осемстотин деветдесет и девета! — Главата му потрепна. — А пък брат ти бе още младеж. Нали, миличка? Беше колкото тебе, нали? Че и по-млад. И така лесно да се даде. На неговата възраст. Много странно. Много странно.
Ананий бе седнал с ръце в скута, сплел пръстите им. Как издържаха да се докосват взаимно? Как така не се дръпваха погнусени? Чувствах малко отвлечена жалост за прашинката, уловена в двучерупчената му хватка. Отговорът ми беше героически мек, но и без това беше ясно, че нямаше да ми се налага да издържам или пък избягвам второ негово ръкостискане.
— Сигурно сте наясно, че Лев прекара десет години в лагер.
— Друг начин нямаше, нали знаете. Кой свободен човек би отхвърлил такъв труд, да копае за злато, за никел — всички тези неща, без които нямаше да оцелеем.
— След войната — възразих аз. — Бяхме там след войната.
— Институцията забуксува. Често се случва. Ама сума време е изминало оттогава. Пък и я се виж само. Ти си се помирил с тази държава. И добре си живееш от нея, моля ти се. Не ти е навредила чак пък толкова, а?
Зачаках. Мислех, че Зоя ще ми хвърли предупредителен поглед. Тя обаче бе свела глава. Струваше ми се, че всички руснаци го правят. Пазят се да не се побъркат от мъка. Засега казах само, че истината не е това, което той бе избрал да опише.
— Избор ли? Избор? Че то кой тук избира? Аз не съм имал избор. Ти не си имал избор. Тя не е имала избор. Никой тук няма избор.
И тогава го казах. Казах: ти си имал избор. Знаеш ли на какво ми приличаш? На онези от лагера — на мъжете и жените, които са ни мъже, ни жени. Но на тях им е било отнето. А ти… Ти сам си го пожелал.
Времето изтиктака. После той плесна ръце върху кожените облегалки на креслото и се опита да се надигне. Каза с внезапно вдетинен и безпомощен глас:
— Защо хората мислят, че могат ей така да се върнат и да разстройват всички? Мислят, че могат просто така да се върнат. И да разчовъркат старите рани.
Зоя му помогна да стане. Кимна, махна ми да мълча и го поведе към вратата, оставяйки ме с мрачното чувство, че отиваше да се погрижи за старата Естер.
Този втори антракт аз прекарах, обикаляйки стаята; сякаш всеки орнамент и дрънкулка, заврънкулка или пък корниз бе допуснат, ако не и направо платен от снизходителния смях, който авторът бе събудил с непрокопсаните си бандити и дребните им спънки по пътя към изкуплението. В „Разбойници“ (1935) политическите, фашистите, бяха просто очернени; в „Негодяи“ (1953) обаче бяхме хем очернени, хем с юдейски произход; до един като Фагин, като Шейлок и Юда. Ей там в ъгъла беше възправен малък олтар на по-важните постижения на Ананий — снимки с автограф, купи, шалчета, грамотата по случай връчването на орден „Герой на социалистическия труд“… Мислех си колко дълбок бе провалът на Зоя; провалил се бе планът й да следва сърцето си. Аз сам знаех какъв безнадежден план беше — с всичките си вдовици, със сираците, застаряващи безпризорни или подменени дечица; мишчици и свинчета, още тропащи из изоставената лаборатория дълго след като експериментът е свършил. И сега просто трябва да довършат живота си.