Първата й година преди Лев да замине за лагера била „нова вселена“. Най-накрая намерила някой „точно такъв като мен“. Някой, който да се отдава изцяло. В сърдечните си дела „той все казваше, че съм безнадеждна. Прекалено, прекалено тотална“. Ала той не допускал, че и в най-безразсъдните си любови и в най-смелата авантюра тя все пак се въздържала. „И физически също“ — заяви тя и кимна. С Лев не трябвало да го прави. А и той (стана ясно) й отвръщал със същото… Така значи. Лев, „любовникът-ударник“, сексуален стахановец с норма сто тона въглища. Възприех го напълно спокойно. В мене вече се усукваше чувството какво още ще последва; но на Лев му прощавах. Нали беше сред мъртвите. Нему беше простено. А на живите? В мислите си за Зоя никога не бях стигал отвъд премиерата. Сега обаче надникнах и видях.
— Когато той се върна, всичко бе общо взето изключително трудно. Както знаеш. Всички трябваше да го видят колко мрачен е станал. Но когато си бяхме само той и аз, двамата, пак си беше прекрасно. Той се чудеше, как успявам сутрин да стана и да отида на работа, но за мен беше като гориво… Пет години живяхме така. Още не разбирам какво се случи. Хем разбирам, хем нещо не схващам. През последното лято той се сви в себе си. Мисля, че не беше добре физически. Той ми обръщаше гръб. Нощем ми обръщаше гръб. Пък и думите, и те също изчезнаха. И тогава направих нещо глупаво. Докато беше в лагера, аз друг мъж не поглеждах. Не че имах особена воля. Просто очите ми не поглеждаха. Аз бях той, той бе аз. И когато се отдръпна от мен, аз бях много объркана. Бях отчаяна всъщност. Да бях селянка в гладно време, не бих яла ни мишки, нито трънки и бръмбари. Щях да мисля за канибализъм от самото начало… Имаше един млад учител, мой колега. Абсолютен скот, както се разбра после. Не можах даже да го запазя в тайна. Цялото училище разбра. Всичко свърши тогава. А пък после, о Боже. Мъж след мъж, мъж след мъж.
Нещо в стаята беше почнало да се променя. Това се нарича възлов момент — мигът, в който нишките на времето се сцепват и разделят. През последния половин час се бях аклиматизирал към снежнобялото лице на Зоя и към навика й да отмята глава, сякаш за да избегне злостна муха, или навикът й да стиска дланите си с колена, за да ги овладее, или просто за да знае къде са. И особено бледнината й ми изглеждаше не от този свят. Напомняше ми подобното на кисело мляко мазило, с което едно от моите „крупиета“ се балсамираше късно вечер; съпоставени с него, зъбите й променяха цвета си от бадемова ядка към дървесната черупка на бадема. А сега с един тласък на пулса тялото на Зоя застина и цветът й се върна. Тя се изправи. Погледна към пода и попита с глас, който беше слязъл една октава по-долу:
— Всички дрехи ми стягат. Банята ти къде е?
— Оттатък спалнята — казах аз. — Плъзгащата се врата.
И докато бедрата й шумоляха край мен, аз все още обмислях с пулсираща на свой ред глава фантастичното начинание, което ми предстоеше. Измеренията му бяха гигантски, сякаш гледах проект за Беломорския канал или за Транссибирската магистрала. И какво бе това начинание? Миналото на Зоя, Зоините мъже. Не, Лев не, ала всички останали — да. Чак до охлювената слуз на Ананий. Каква работа ни предстоеше, какви чутовни възстановки и категоризации, какви ревизии и декларации, какво отрицание и отричане…
— Много тъпо, но май имам нужда от доктор.
Обърнах се. Тя стоеше на прага без сако, без обувки, а цветът й бе допълнително освежен от една ципица пот. Полата й бе разхлабена на кръста; обърнат триъгълник бяла плът на графитен фон… От известно време, а може би от самото начало, аз периодично усещах някакво раздвоение, разцепление в себе си; като станах от стола, имах чувството, че оставям своята друга същност, своето друго аз още да си седи все тъй кротко до масата.
Станах с думите „не не не, ще ти мине, ще мине, ти спокойно сега (ти гориш), хайде, давай, държа те, сега сваляй това, браво, миличка, а сега и това, повдигни си крака, ето всичко е вече наред. Ето на. Ето на.“
Тя стоеше над мен — висок призрак с бели фусти.
— Ти се махай. Къш оттук. Само чаршафите — рече тя. И се плъзна между тях.
На масата изпих чаша уиски и изпуших цигара. Обадих се на хотелската регистрация. Като се върнах на прага, забелязах, че тя бе отметнала горния си чаршаф и лежеше подпъхнала дясната си ръка под възглавката. Единият й крак изпънат, другият съвсем свит. Балерина, замръзнала по средата на скока.
В миналото и аз, като всеки руснак, честичко бях ухажвал жени, които по всякакви критерии бяха безнадеждно пияни. Затова никаква фалшива деликатност не можеше да ме спре да ухажвам жена в абстиненция. Първо хвърлих част от дрехите си, постигайки приблизителен паритет с гостенката си; после легнах при нея. Нямаше да е точно да кажем, че подремваше. Тя дълбоко съдействаше на съня, цяла му се отдаваше, с жадно дишане и спокойно чело.