Вероятно са малко жените, които на първа среща се възбуждат от любовник в несвяст. Сигурно и мъжете са малко; ала все пак се срещат такива. За момента ми идваше много добре. Тя лежеше на хълбок с гръб към мен; после тупна напред и се просна с едно врътване на бедрата.
И така инвентаризацията започна. Всяка раменна кост, всяко прешленче по гърба й, всяко ребро. Точно в нужния миг се обърна по гръб. Recto, verso. Разбираш ли, трябваше да узная какво са направили мъжете с всяка част от нейното тяло. Трябваше да узная историята, пълната пикареска на всяка гърда и на всяка половинка на дупето, на краката, които се бяха разтваряли, и на устните, дето бяха целували и засмуквали. Мислех даже, че и двамата трябваше да живеем доста дългичко. Трябваше да изкараме доста дълъг живот, тя и аз, за да можем да довършим труда си.
Измъкнах изпод комбинезона бюстието й (или може би сутиен без презрамки), което вече си бях позволил да разкопчея. После, натискайки внимателно с коляно, успях да избутам бедрата й, при чието нехайно разтваряне ръбът на фустата пропълзя нагоре към по-бялото бяло.
Чак сега, докато продължавах да сумтя и ровичкам, Зоя се поразмърда. Леки трусове се зараждаха в сгъвките, в долната част на ръцете й, и се спускаха през равнините на тялото. От нея се разнасяше едва доловим звук — меко, носово цвилене; все едно беше кучка, разтреперана в своята кошница, докато си преследва котките и колите насън. Вътре в мен атмосферата беше като в жарък ден посред зима: топлина, благодарност и отложено за момента усещане за нещо противоестествено.
Почнах да я целувам по устните. В крайна сметка не ни беше за пръв път. Аз я бях целувал. Тя ме беше целувала. Сега пак се целувахме.
И тогава тя се въззе от дълбините, ей така изведнъж, стискащите ръце и езикът, нахлуващ в устата ми, резкият тласък на слабините й. Една нощ нямаше да ни стигне. Такъв потоп нямаше да се излее за една нощ, нито дори за година.
— О, да, мамка му — рече тя.
И така, Винъс, изпитах няколко мига от този порядък. Няколко мига. А после тя отвори очи. И се събуди.
За последвалите събития ми е трудно да кажа нещо повече от това: формално погледнато, изнасилването не почна ей така, от нищото. И приключи набързо. Тя отвори очи и видя една страшна заблуда: моя милост, Делириум Тременс. Бе сънувала лош сън, след това хубав сън, а след него — тази страшна заблуда. Сега дойде на себе си и замръзналите й форми изведнъж се замятаха в бясна борба. Ала аз си припомних как се правеше всичко. Припомних си как се правеше: захлупваш с тежка длан дихателните пътища, докато другата… В един момент съпротивата й замря и тя застина като мъртвец. Всичко свърши набързо.
За да я разбереш в този последен промеждутък от време, моля те да извадиш от мислите си всякакво подозрение в театралност. Маниерът й не беше даже многозначителен, не те отвеждаше към никакъв смисъл. Беше парадоксална. Да, това е.
Но ми бе отредено да лежа и да гледам към стената отсреща, да я чувам как се блъска в банята, развъртяла докрай всички кранчета, да чувам трополенето по завесата на душа, тръшнатия капак на тоалетната чиния и многократното изшуртяване на казанчето. После вратата се отвори и аз различих познатия на всеки мъж шум, който неговата жена или любима издава, докато си събира и привежда в ред дрехите. После ромоленето на плъзгащата се врата. Мъжкият ни оргазъм, Винъс, мъжкият ни екстаз: само изнасилвачът знае що за жалка картинка е всъщност. Облякох се и отидох при нея.
Зоя бе застанала в сенките до креслото, на което стояха палтото, шапката и ботушите й. Беше само по бюстие и чорапи — малко като кокотка, само че без съблазън и козни. Беше вдигнала полата си и облизваше пръст, за да махне някакво конче или петънце от плата. Докато тя се обличаше методично и си слагаше грим, седнала с изправен гръб, аз сновях покрай нея и си търках ръцете. Да, опитах се да говоря; от време на време простенвах по половин изречение, пълно с унижение и молба. Веднъж-дваж очите й преминаха през мен без упрек, без интерес и без признак, че ме е разпознала. Не издаваше друг звук освен някакво плюене, по един път на всеки десетина секунди — тихичко, но влудяващо точно. Също като дете, сетило се да прави нещо ново с устата си — да задържа дъха си или да мляска с устни.
У мен се раждаше нещо. Отначало ми се струваше поне смътно познато и, предполагах, управляемо в общи линии — вероятно не повече от напълно нов тип прилошаване. Седнах до масата, под светлината на лампата, и се вгледах в роденото. То бе чувството за невидимост. Болката на някогашния човек.