Ананий грешеше. Свободните мъже и жени ще дойдат и ще изразходват телата си в това замръзнало и отровно блато — на пазарни цени. Руснаците ще дойдат в Предпосилов. Като руснаци обаче няма да си заминат. Комбинатът се опитва да се отърве от тези застаряващи развалини. Дава им акции, които имат стойност в Москва, ала те ги продават по сергиите тук. Дава им апартаменти в южните градове, ала те ги продават и остават тук. Виждаш ги по улиците, сякаш всеки момент ще се смушат за онази нощ, която продължава четири месеца.
Лев не бе дошъл тук по желание, въпреки че накрая наистина не бе сигурен дали иска да тръгва. Впрочем оправданието за каторжния труд беше следното: той държеше хората в страх и ужас и — по-важното — бе на печалба. Само дето не бе на печалба, от самото начало. Бе на загуба. Всички знаеха това освен генералния секретар. Оттам следва, че имаше конспирация да се мълчи. „Само да имаше кой да каже на Йосиф Висарионович.“ Ала никой не смееше.
Да, Ананий грешеше. Ананий вдовицата. Вдовицата Ананий, отдавна мъртва, разбира се.
С теб един път умувахме цял час върху този въпрос; трябваше ти за някаква курсова работа в Колумбийския университет. Помниш ли? Бе зададен различно, разбира се, ама смисълът беше този: кой е бил по-гаден през трийсетте и четирийсетте години на двайсети век, Русия или Германия? Те, бях ти казал аз. Много по-отвратителни.
Но от това следва нещо. Те бяха много по-отвратителни от нас. И все пак те се възстановиха, а ние — не. Германия не загива, за разлика от Русия. Щателното изкупление — включващо преди всичко не комисии „Истина“ и държавни репарации, а съдебни процеси, затвори и да, да — екзекуции, обредни самоубийства, нервни сривове, самобичуване, скубане на коси — всичко това намалява тежестта на вината. Иначе за какво е изкуплението? За какво служи то? През 2004-а немското престъпление е мъничко по-леко. Руското е все толкова тежко.
Да, да. Зная, зная. Русия е заета. Това е другата черта от националния ни живот: постоянно сме в извънредно положение. Не разполагаме с „луксове“ като изповед и покаяние. Ами ако не е лукс? Ами ако е нужда, сиромашка нужда? Подозирам, че съвестта е жизненоважен орган. И когато изключи, ще изключиш и ти.
Ако зависеше от мен, щях да искам официално извинение за десети век. И за тези след него. Но треперещите руини от огньове и пушеци няма да се възправят и да кършат ръце. Никой руски бог няма да запее или да заплаче.
Все пак някой да каже „простете“. Някой да каже, че се извинява. Давайте. Изплачете ми Волга, изплачете ми Енисей, изплачете ми река Москва.
3
Нивелир
„Завещанието“ на Лев ме намери в Чикаго късно през пролетта на осемдесет и трета: обемист сандък от шперплат, лепен, пресован и закован. Лежа затворен в шкафа на кабинета ми двайсет и една години. След това го отворих. Подтикът беше новината за смъртта на Кити и растящите предчувствия за собствената ми смърт. Чаках до едно утро, което съчетаваше безупречното небе с перспективата за обяд в твоя апартамент. После, подир закуска, аз помолих тъй наречения кураж да ме хване за ръката. Заедно отидохме до кутията с инструментите за длетото и чука. Разбираш ли, едно от моите постижения в хотел „Россия“ бе осакатяването на миналото. А кой иска да гледа нещо осакатено, след като очевидно няма да заздравее. Знаех също така, че в дара на Лев щеше да има капан или жица от мина. Щеше да експлодира в лицето ми.
Е, добре. Един кожен колан, две вратовръзки, шал на майка ми, няколко нейни книги, един спортен трофей на Артьом, часовник, бръснач, плоско шише, спиртен нивелир (с гладкото си полирано дърво и трагичното си оченце), бяла кутия за обувки и една зелена папка… Върху папката пишеше „Стихове“. А кутията от обувки беше пълна със снимки. Измъкнах една и провлачих поглед по нея: аз, Зоя и Лев на Черното езеро в Казан. Шейсета година и невинната монохромна мъгла. Но от трите лица само нейното, изпод плетената шапка, светеше от удоволствие — удоволствие от новостта на това да те снимат. Лев изглеждаше някак вглъбен, сякаш търсеше с поглед нещо настрани и надолу. Моят беше прикрит и безрадостно-бдителен: Кити ще щракне копчето и още една секунда ще отмине.
Станах от стола си и със зелената папка под мишница отидох до бюрото. Смятах да изчета целокупния Лев. Трябва да си представиш смръщените по научному вежди и издадените напред устни на книжното любопитство — ненормалната ми нормалност, като острия интерес, с който изведнъж почваш да изследваш интериора в чакалнята на онколога. Докато съм зает с това (мислех си тайно аз), нищо лошо не може да ме сполети. Казах гласно: отлично, хронологията е спазена. Все пак тук е един цял живот.