Падаше се петък вечер и Предпосилов беше пиян — не от водка, а от медицински дезинфектант, спирт по трийсет копейки флакона. Една будка беше открита към улицата. Приближих се и я огледах. Гледах кротката двойна брадичка на блондинката зад гишето. Нямаше друга стока освен медицински спирт и книжлета от един и същ жанр. Ето какво се предлагаше: „Митът за шестте милиона“, „Моята борба“, „Протоколите на ционските мъдреци“ и спирт. Знаеш ли, вероятно Русия не е успяла да покрие някой задължителен етап от развитието си. Не съвсем като Зоя. Русия се е научила да пълзи и се е научила да тича. Само дето не се е научила да върви.
Утре ще летя до Екатеринбург. Готов съм. Можем да приключваме вече с две писма от лечебницата.
5
Писмото на Лев
Датата е 31 юли 1982 г.
Братко, започва писмото, обещал съм преди да умра, да ти дам отговор на въпроса. Ще удържа първата част от това обещание. Сигурен съм, че ще заситя твоето любопитство. Смятам също така да измъча душата ти. Приготви се.
От двайсет и шест години насам аз се мъча да напиша дълго стихотворение със заглавие „Дом за свиждане“. Дълго стихотворение. Само че по законите на симетрията моята искра или муза умря през онази нощ заедно с всичко друго. По-нататък ще видиш, че доста по-късно успях да напиша две-три строфи. Надали ще ти се сторят особено интересни. Боя се, че са за Артьом. Детски стихчета. Нищо повече.
Не, не успях да напиша онова стихотворение. Не можех да разкажа точно тази история. Ала след като вече съм мъртъв, мога да я разправя на теб.
Пиша това писмо в болницата. Нашата здравна система може да пипа грубо (с кални нокти), но пък пръстите й са широки. Такова й е отношението към болестите. Само лечение, никаква профилактика. Затова пък ме използват, за да изпробват новото лекарство за астма. Не съм първият. Ясно е, че повечето, ако не и всички досегашни пациенти са получили фатален инфаркт. При това доста рано. Но дотук интересите ни са общи. Дишам лесно, сърцето ми се държи. Колко сладък е въздухът. Какъв лукс е да вдишваш — и да знаеш, че можеш да изпуснеш проклетия дъх. Въздухът, даже този с вонята на пепелници (всички пушат на поразия, лекари и пациенти), силни медикаменти и туберкулоза в последен стадий, е приятен на вкус. Въздухът ми е вкусен.
И тъй — гледах я как изкачва пътечката, а огънатото стъкло на прозореца подчертаваше походката й, фигурата й. Зоя влезе. И моментът на срещата беше точно какъвто ми се искаше. Чувствах силата на определени клишета — „извън себе си“, да речем. Имах нужда от две усти: да целувам с едната, с другата да славословя. И от четири броя ръце: една за копчета, една за клипсове, една за галене, една за стискане. И през цялото време зареждах спомените си, които се бяха изхабили от преповтаряне. Като прегърнеш Зоя, тя се извива и едва ли не се гърчи, сякаш за да разшири обсега на докосването ти. И децата го правят. Артьом го правеше.
Със свалянето на всяка дреха се разтваряха огромни запаси от възхита. Ако на този етап имаше някакво нежелано усещане, то бе някакъв смешен страх. Спомняш ли си лайнояда, дето си изтъргува купичката и лъжицата, след което умря от свръхдоза, от една двойна порция? Пък и кой би забравил съдбата на Кедрил Лапача? Докато Зоя ставаше все по-гола и по-гола, аз си мислех за онези абсурдни царски пирове, за които толкова фантазирахме. Устни от сьомга и паунови клепки, възварени в мед и хайвер от михалица. И по двеста ястия като тези, с четирийсет и пет вида сладкиши и с трийсет различни салати.
Тук ще трябва да споделя нещо от любовния стил на Зоя. Аз не съм претенциозен, нито собственически настроен към тези неща (както, струва ми се, си ти). Пък и като умре, човек става недотам срамежлив. Аз и без това смятам да те натоваря — да те спъна с букаите на тайните. Абсолютна алхимия — тя бе едра жена, но в леглото тежеше половин килограм. Освен това беше много изобретателна, свръхестествено негнуслива и издържаше страшно дълго. През първите ни девет месеца заедно любенето — би било справедливо да кажа — имаше първостепенна роля. С кратки паузи за сън и храна последната ни сесия (преди сватбения ни ден и десетминутния ми процес) продължи седемдесет и два часа.