Скоро след като влязохме в Дома за свиждане, ние вече го правехме — това, което се прави. Бях така развълнуван от своята готовност, от способността си, че доста дълго не се и запитвах какво всъщност не беше наред. Ето какво — и отначало ми се стори покъртително. Докато се любехме, аз не мислех за жена си. Мислех за вечерята си. Огромните късове хляб, цялата херинга и онзи богат на мазнини бульон, който ти и останалите тъй внимателно и затрогващо бяхте събрали. Разбира се, можех да си кажа, „вече осем години не ти се е случвало при вида на храна ти да правиш съвсем друго нещо“. Само че ще излъжа, ако река, че вече не бях много изплашен. Сред най-плашещите неща тази вечер беше чувството, че нещо ме обзема отвътре и оставам единствено зрител на едно чуждо аз.
Навечеряхме се. И вечерята беше невероятна. Водката и цигарите също. След това и помогнах да се измие. Бе прекарала целия ден в каросерия на камион и не можех да различа мръсотията от синините. Две седмици по пътищата и влаковете. Бях така възхитен от куража й, верността й, красотата и свръхестествената й жизненост. Бях изпълнен с признателност и отново възбуден.
Този път отначало бях щастлив да открия, че не мисля за ядене. Но това задоволство ми попречи да усетя веднага, че копнея за сън. Сън и жалост. Бе от миговете, в които стаените чувства и мисли ти разкриват резултата от мълчаливия си труд. Изведнъж виждаш какво те е мъчило, колко силно те мъчи — и то основателно. Исках да ме приспи с жалостта си. Точно това исках. И накрая наистина спахме, часове наред, после призори пихме чай от нейния термос и отново започнахме. Този път аз не мислех ни за ядене, ни за сън, нито даже за свобода. Междувременно бях намерил истинската си тема. Мислех само какво съм загубил.
И какво беше то? Спомних си първия закон на лагерния живот: за теб нищо, от теб — всичко. Спомних си и девиза на урките (много от тях си го бяха татуирали): Можеш житъ, но не можеш любить. Би било твърде страшно да кажа, че съм изгубил цялата си любов. А и нямаше да е вярно, просто нямаше да е вярно. Ето какво се случи, братле — бях изгубил цялото си желание за игра. Цялото.
Надали ти е убягнало, че Зоя е далеч по-красива от мен. Та и ти си го казвал неведнъж: през четирийсет и шеста. Уверявам те, че го знаех — с всичките си сетива. И бездруго бях благодарен на несръчните благодеяния и на моята Олга, и на моята Ада. После Зоя — рязко повишение. Тя, която за една нощ излекува заекването ми. Какво друго умееше? Да ме направи висок, да ми сложи брадичка и еднакви уши? И, да, тя го направи, направи го.
Тя ме преобрази. Както можеш да си представиш, моят отговор беше безгранична признателност. Тя приемаше формата на неспирни хвалебствия и безкрайна загриженост, нежности и прегръдки, цялото ми внимание и една страст, която нямаше горна граница. „Видовата принадлежност“, за която ми говореше през месеците героическа лудост на 53-а година, чувството за „вкорененост“ — ти намираше в общността нещо, което аз вече бях открил у един отделен човек. С тази свръхлюбов аз обръщах везните. Беше като религия, съчетана с разума. И аз я изповядвах сам.
Онази нощ в Дома за свиждане цялото ми съзнание за малоценност, за радикална малоценност, се завърна с все сила. Към всеобщото удивено мърморене се прибавяше един друг глас, който казваше „Остави, че изглежда като селския идиот. Тяхна си работа. Ами гледай какъв е отвътре. Той е мравка, която по принуда се бъхти за държавата. Той — поет? С едно мъртво ухо? Не. Той е роб. Съжали го.“ И аз исках това съжаление. Исках цяла Русия да ме жали.
Край мен беше събрана тълпа мисли-зяпачи, малки каменни демони, които се кикотеха и ме прекъсваха. Какво чудо на женствеността се намираше под мен, покрай мен? Та жените не трябваше да изглеждат по женски, не и в наши дни. После, Господи, мисълта за ръцете. Все си мислех „Къде е ръката, която ми погуби ухото? Къде са ръцете на другаря Углик? Тези мои ръце неговите ли са? Или неговите са мои?“ С простото си присъствие, с липсата на отсъствие, тези мои ръце ми изглеждаха тежки, опасни. А зад всичко дебнеше мисълта, че не е хубаво да си мъж. Не успявах да я отпъдя. Никоя мисъл не беше дотам глупава и противна, че да не я допусна.
Не очаквах нещата да са други на свобода. И не бяха. Взет отделно като сбор от нервни центрове и сетивни усещания, актът още бе далеч по-хубав от всичко друго, което можех да си представя. Но когато сърцето отсъства, твърде бързо умът също си заминава. Вече нямаше как да се пазя от идеята, че съм се хванал с нещо изначало нелепо — все едно съм се върнал към безсмислено и трудоемко хоби, което отдавна съм надраснал. Познай в какво се превръща любовта, когато изгубиш цялата си игривост. В работа. Работа, която с всеки час става по-трудна. Нощите се превръщаха в нощни смени, които по цял ден ме гнетяха. Ето пак (но наистина с присмехулни отсенки, с шеги и закачки) блуждаещия спомен за онова, което бях загубил. Трябваше да се вгледам в лицето си за контурите на нежността, но и тези очертания бяха изчезнали.