Онази нощ в лагера аз отлично се превъплътих в ролята на стария Лев — с други думи, на младия. Ала старият Лев бе изчезнал заедно със младостта ми. Продължих с тази роля пет години. И тя не разбра. Моят опит с големи красавици започва и свършва със Зоя, ала аз посветих много мисли на тях. На красавиците като типаж. Според мен Зоя беше нетипична в сексуален план. Подозирам, че повечето красавици клонят към пасивност: смята се, че самото съгласие е достатъчна награда. В друга област обаче бе типична — архетипна дори. Не умееше да забелязва никакви грапавини в чувствата на околните. Големите красавици не трябва да си дават такъв труд като всички останали, труда на анкетьорите и агенциите по проучване на обществените нагласи. Тя едва забеляза антисемитизма. Хората я гледаха със съчувствено пренебрежение, като куче, на което му е окапала всичката козина. Вярвай ми, научих всичко за инфлуенцата на антисемита. Тя е огледало с размерите на Пасифика — океан от безмозъчност.
Моят двойник, моят гротесков близнак, моят Вадим беше все още жив и свободен и си имаше план. Планът беше да стана дори още по-грозен. Оттук биреният корем, новият тик, съвестната ми недодяланост — и, разбира се, маниерът ми при заекване да се превивам и просвам. По това време аз жадувах за болест, за недъг. Исках да съм обкръжен от хора в бели одежди. Думата „болница“ пак прие това свято сияние, което имаше в Норлаг. Непрекъснато осъзнавах чувството за „изчакване“. Нетърпението да остарея. Едно време на върха на блаженството имах чувството, че ме изтезават с изключителна нежност. Сега се чувствах така всеки път, когато тя ми се усмихнеше или уловеше ръката ми. Последната и финална фаза, която ми докара цял нов порядък тревоги, се появи през лятото на шейсет и втора. Първият симптом беше физически.
Аз започнах от време на време да чувам едно нервно бръмчене — както вътре в самолет се чува шумът от реактивен двигател. Предположих, че е белият шум от мъртвото ми ухо. След време си дадох сметка, че се случва само в определени ситуации: по високи мостове, по скали и балкони, до железници и натоварени пътища — и когато се стържех с бръснача. Сетне, веднъж в Казан ми отне половин час да мина край един камион, спрян на пътя. Боклукчийски. Като ходеха все по-далеч да събират боклука, работниците оставяха мотора включен (току-виж не запалил отново), а бръмченето в ухото ми беше толкова силно, че не чувах грозното джвакане на машината, дъвченето и скрибуцането, дори когато се приближих и я зяпнах. Стоманените скрипци, които се повдигаха и спускаха, бяха съвсем леко зацапани, а черните зъбци се бяха изжулили до почти стопроцентова чистота. Вътре всичко изглеждаше както трябва. И не вдигаше шум.
Докато бяхме млади, ти твърдеше, че съм солипсист — солипсист с необикновена острота и решителност. Отбелязваше колко трезво съм пресмятал собствения си интерес, как съм нямал инстинкт за съгласие с настроението на групата (плюс издадената встрани долна устна и „интимните“ ми очи). Е, все още бе вярно, че държах да не се самоубивам. Това ми се струваше разумен приоритет. Самоубийството на бившия лагерник — всички знаем колко често се среща, пък и аз в крайна сметка мога да го разбера. Като начин да кажеш, че от теб ще зависи дали ще го живееш този твой живот. Но аз мислех, че в лагера се бях справил прилично — без насилие, без особени компромиси, без стадно чувство. Не исках да постъпвам като другите. И смятах, че имам добри шансове да изкарам живота си, без никого да убивам.
Всичко всъщност изглеждаше до голяма степен неволно. Моята лична стачка, рязка и необявена — никаква профсъюзна подкрепа. Просто пуснах ръцете си да паднат встрани. И не само за нощния акт, а и за всичко друго — всички усмивки и тайнства, всички думи, коментарите на любовта. Зоя забеляза това. Моля те, представи си какво беше да лежа и да гледам, да седя и да гледам, да стоя и да гледам. Беше бързо — ето какво мога да кажа. За по-малко от месец я хванаха в явно прелюбодейство с учителя по физкултура през обедната почивка. А пък аз бях свободен.
И да свърша със своята версия. Аз не исках да имам дете ни със Зоя, ни с Лидия. Само че странна работа. С Лидия почувствах едно кратко възраждане на еротичната си решимост. Беше се породила поне малка възможност за каквито и да било последствия. Един вид… щом не е на игра, нека е сериозно. Между другото то винаги съм се удивлявал какво Лидия смята за чукане и какво смята Зоя. Но все пак се получи. И момчето — щом се роди — ми доставяше радост като тази, която изпитвах до Зоя. Тази близост до физическия разкош, само че този път в управляеми граници. Изпитвам достатъчно любов към Лидия; мога да я събера и да я допълня с разни работи от рода на одобрение и уважение. След Зоя имам чувството, че живея с усърден психотерапевт — и медиум. Усещам как разкодира мълчанията ми. Тя разбира и ме съжалява. На човек в крайна сметка му писва от самосъжаление. Много е уморително. Иска някой да го отмени. Лидия ме съжалява. Жали ме — Зоя с право не се и опитваше, — тъй че Лидия ме ожалва и заради връзката ми със Зоя.