Знаеш ли какво се случи с нас, братле? Не просто сбор от ужасни премеждия. От глада, от студа, от страха и от скуката, океаните от умора — това бе твърде общо, при това стандартизирано. Абсолютна конфекция. Аз говоря за съдбата, която се шие по мярка. Нещо е програмирано в нас, съчетано с това, което си е било заложено вече. За всеки от нас по различни начини и в различен контекст — най-злощастната възможна развръзка и цената, която отмяташ не с лъжици или с лопати, а с дни, години, животи. Като гледах как Углик, нашият господар, се опитваше да запали втората си цигара, аз усещах как в мен расте моето собствено уродство.
Какво е твоето? Моето е цинизмът. Тук-там в това писмо до теб аз успявам да го надскоча, ала той се усеща по тона, с който пиша за майката на сина си. Цинизмът е онова, което чувствам — или не чувствам — непрекъснато. А кой иска да бъде циник? Циник. Гъонсурат. Осъден да вижда цинизъм навсякъде. Но цинизмът е налице. Завладял ме е. Не ми пука за нищо и никого. Слепите петна, уязвимите точки, идват и си отиват. Понякога мога да убедя себе си, че не ме е грижа ни за Лидия, ни за Кити, ни за теб, ни за мама. Рядко смогвам да се улича в светотатството да не давам пет пари за Артъом. И никога не мога да кажа, че не ми пука за Зоя.
Пак те питам-а твоето уродство? Само ти имаш право да го назовеш. Мислех, че се дължи не на лагера, а на войната. Но войната нали я спечели. В това другото нямаше победители. Ала все пак каквото и да направи войната, лагерът го заключи в теб. Мисля, че и у двама ни бе отслабена силата да обичаме. Странно е, че каторгата водеше до това — не каторгата всъщност, не страхът, нито скуката, нито всичко останало, а неправдата, мълчаливата несправедливост. Е, добре. Пак се върнахме отначало. За теб — нищо, от теб — всичко. Мисля, че ми го отнеха не за друго, а защото толкова го ценях. Разранените букви по ръката на Абарчук с вкоравените жили. Можеш жить, но не можеш…
Всичко най-добро ти желая. Облекчение е да мога да ти кажа това и наистина да го мисля. Точно сега е един от по-светлите ми моменти. Чувствам, че ми олеква. И се надявам да постъпиш като мен и да успееш да събереш някакво семейство край себе си. Късмет. Страшна работа беше ти, майко мила. Само как караше кучетата-надзиратели да се свият, да навирят крака и да се напикаят. През последните месеци на войната слушах залповете в Москва при превземането на всеки по-голям немски град и при всеки гърмеж чувствах твоята мощ. Знаеш ли, че без твоето влияние върху Вад надали бих преживял детството си. Ех, Вадим. Само защото бе роден пръв, той пое всички рани и разриви на големия брат. Той наистина искаше да умра. И не смяташе да си остане с надеждата. Смяташе да направи нещо по въпроса. Защо? Защото развалих кървавата му трийсетминутна идилия — времето, през което майка му е била само за него. От самото ми раждане ти бе мой избавител. Изправителят на неправдите. Извисяваше се като бог — океани прекрачваше, небесата изпълваше. Аз все още се чувствам така. Да те имам за брат беше като да имам сто братя. И така ще е винаги. Лев.
Уби ме, робе!…
Да, така е. Така е, момичето ми. Ти не бе в най-добрата си форма. За един час (вечерята ни в „Край грила“ в края на юли) ме подложи на две гнусни вулгарности — с други думи, две мерзки заемки от помийната яма на стандартните фрази, римите и броилките. Не прави това, Винъс. Не ти трябва тази морга от безвкусни дрънкулки.
Първата ти заемка беше „финализиране“. Защо не опитам да „финализирам“ нещата? „Финализиране“: само като го прошепна, пък било то беззвучно, се чувствам превърнат в дебеловрат мазник с бяла престилка в кабинет като тези по търговските центрове. Ей такава една плаха думичка, която на всичкото отгоре описва несъществуващо състояние. Истината е, Винъс, че никой нищичко не превъзмогва. Второто ти безобразие не беше отделен епитет; то заемаше цяло едно изречение. „Което не ни убива, ни прави по-силни.“ Не е вярно! Не е. Не ни прави по-силни. Прави ни по-слаби и ни убива по-късно.
Аз естествено съм поел това в свои ръце. Тромавата, но широкообхватна здравна система, за която говореше Лев, вече не съществува. Болницата, в която лежа (съобщавам го с гордост) принадлежи на оскъдното малцинство от държавни лечебници, които могат да се похвалят с течаща вода. Ала стигне ли се до смърт, Русия си остава страната на безкрайните възможности. Смъртоносната инжекция се купува на двойна цена. Няма никакви глупости като правото на живот, примерни политици и досадни свещеници, нито пък вън на двора тълпи да крещят „Оставете го жив!“. Аз съм в хоспис за хора с имунна недостатъчност (единствен по рода си в страната); ако трябва ни ползвам благозвучния местен акроним, мястото е за хора със СПИН. Непризнатата епидемия впрочем е приела африкански размери. Тази вечер по някое време (нямат право да ми кажат кога) ще ме преместят в отделна стая за инжекцията. Ще подейства — не се и съмнявам. Но изобщо не вярвам, че преходът ще бъде безболезнен. За морфина се плаща отделно, а аз съм си поръчал двойна доза. Ти обаче си права: трябваше да отида в Осло или Амстердам и да свърша това в бизнескласа, не във втора. Само дето не става. Аз държа да умра тук, където умря моят брат.