— Сигурно ще кажеш, че обикновено не съм такъв.
— Ами да, не си такъв.
Дрейк помълча известно време. Изглеждаше вглъбен в себе си, лицето му бе застинало в гримаса, която се появяваше, когато той бе дълбоко замислен. Най-накрая каза:
— Ами виж какво, поради естеството на работата си съм чувал малко неща за хоукинианците. Казваш, че за тях има някои проучвания по социология, но не и по биология. Естествено е. Защото те не обичат някой да ги подлага на проучвания като опитни животни. Точно както и ние не обичаме някой да го прави с нас. Разговарях с момчета, които отговаряха за охранителните отряди, те пазеха различни делегации от Хоукин. Гостите си стоят в стаите, отделени за тях, и ги напускат единствено по много важни служебни дела. Нямат нищо общо със земните жители. Съвсем ясно е, че те се отвращават от нас толкова, колкото и самият аз от тях. Затова не разбирам защо този хоукинианец трябва да е по-различен от другите. Струва ми се, че неговото желание да дойде тук е в разрез с всички правила… а желанието му и да се настани в дом на земляни направо слага капак на всичко.
— Сегашният случай е различен — възрази уморено Роуз. — Учудвам се, че не го проумяваш, Дрейк. Той е лекар. Идва тук във връзка с медицински проучвания и аз ти гарантирам, че той никак не иска да живее под един покрив с човешки същества, за него ние сме направо отвратителни. Но в същото време той трябва да остане! Мислиш ли, че нашите лекари обичат да ходят в тропиците или че изгарят от желание да се оставят на комарите, които разнасят зараза, да ги хапят?
— Какви са пък тези комари сега? — избухна Дрейк. — Какво общо имат те със случая?
— Бога ми, нищо общо нямат — отговори веднага Роуз учудена. — Примерът изведнъж възникна в съзнанието ми, това е то. Спомних си Рийд и неговите експерименти, свързани с жълтата треска.
— Прави каквото искаш — отказа се накрая Дрейк и сви рамене.
Роуз за миг се поколеба:
— Не се сърдиш, нали? — самата тя усети колко неприятно наивно прозвуча гласът й.
— Не.
Роуз знаеше, че това „не“ всъщност показваше колко ядосан бе Дрейк.
Изпълнена със съмнения за външния си вид, Роуз се огледа от главата до петите в огледалото. Тя не бе красавица. Примири се с този факт, защото той вече нямаше значение. За създание от планетата Хоукин земната красота безспорно нямаше значение. Притесняваше я най-много това, че ще бъде стопанка в много особена ситуация: трябваше в едно и също време да бъде гостоприемна с едно извънземно същество и да живее в мир и сговор със съпруга си. Не знаеше кое ще се окаже по-трудно.
Дрейк щеше да се върне късно в този ден. Роуз бе склонна да повярва, че нарочно е наредил така нещата, с едничкото желание да я остави насаме с проблема й, от което тя малко се обиди.
Той й се обади точно преди обяд в института и направо я запита:
— Кога ще го доведеш у дома?
— Към три часа — отговори тя също без заобикалки.
— Добре. Как се казва? Какво е хоукинианското му име?
— Защо искаш да знаеш? — в гласа й прозвучаха ледени нотки, макар тя да се стараеше да ги тушира.
— Ами хайде да речем, че е заради едно мое лично разследване. В края на краищата всичко ще се разиграва под моя покрив.
— О, за бога, Дрейк, недей да пренасяш работата си в къщи!
— Защо не, Роуз? — гласът му долетя до нея тих и тъжен. — Нали ти правиш точно това?
Така беше, затова тя му каза името на гостенина.
За пръв път в техния семеен живот двамата преживяха нещо като кавга. И сега, застанала пред огледалото в пълен ръст, тя се питаше дали не трябва да направи опит да погледне нещата откъм неговата позиция. Нали се бе омъжила за полицай? Наистина той бе повече от обикновен полицай, след като бе член на Световния борд на охранителите.
Професията на нейния избраник изненада всичките й приятели. Женитбата сама по себе си предизвика най-голямото удивление. Но щом като е решила да се омъжва, защо не е избрала някой биолог, питаха се те. А, ако не е искала някого от своята област, защо не се е спряла на антрополог, да речем, та дори и на някой химик. Защо от всички хора — точно полицай? Никой, разбира се, не отвори и дума за това, но по време на нейната женитба тези въпроси се усещаха във въздуха.
Оттогава тя се обиди малко на приятелите си. Всеки може сам да реши кой ще е неговият избраник, но ако някоя жена, доктор на науките, реши да се омъжи за някого, който никога не е стигал до степен бакалавър, всички нейни близки и познати изпадат в шок. А защо да е така? Какво ги засяга това? Той не бе лишен нито от красота, нито от интелект. И тя бе напълно удовлетворена от своя избор.
Но все пак колко ли от онзи снобизъм се бе настанил в техния дом заедно с нея? Нямаше ли тя усещането, че нейната собствена работа, нейните изследвания по биология са единствено важни, докато неговата работа е най-добре да си остане между четирите стени на малкия му кабинет в сградата на някогашните Обединени нации на брега на Ийст ривър?
Роуз скочи нервно от стола си и пое дълбоко дъх, решавайки да се отърси от всичко това. Така отчаяно й се искаше да не се карат. И наистина нямаше намерение да влиза в пререкания със съпруга си. Реши да приеме госта, а от друга страна да остави Дрейк на мира. Той бе направил вече достатъчно отстъпки.