— Ах, така ли? — повтори Ксения, седна пред телевизора и го увеличи докрай, за да не чува упреците и оскърбленията. А дори и да дочуваше гласчето на мъжа си, повтаряше едно и също:
— За твое добро. Заради превъзпитанието ти.
Ала на душата й не беше спокойно. Ксения получи това, което не би могла да придобие нито една жена на света — джобен мъж. Но тържеството й беше непълно. Първо на първо, мъжът й не искаше да бъде джобен, второ, нямаше с кого да сподели своя триумф. И тогава Ксения се реши.
Изключи телевизора на най-интересното място, затвори чантата и се запъти на гости у Антонина.
3.
По пътя от люлеенето на Удалов му призля. Престана да буйствува и само запуши уши, за да не слуша как Ксения размишлява на глас за бъдещия им щастлив живот.
Антонина не бе очаквала такива късни гости:
— Ксюша — рече тя. — Поканих ви за утре.
Антонина се славеше с невероятната си нетактичност.
— Нищо — отвърна Ксения. — Ние за малко.
— А Корнелий ще дойде ли? — попита Антонина. — Че моят спи. Ходи на мач. И като го е откъртил… Само баница не чакай. Баницата съм я запланувала за утре. Ще се наложи вместо теб да каня някой друг. Как си със здравето, Ксения? Краката не те ли притесняват?
Болни крака имаше не Ксения, а братовчедка й Настя. Но Ксения не взе да възразява, пък и нямаше никаква възможност да възразяваш, щом си дошла при леля Антонина.
— Влез де — каза Антонина, — какво стърчиш в антрето?
Ксения послушно мина в стаята, натъпкана с мебели, защото Антонина обичаше да купува нови неща, ала сърце не й даваше да се раздели със старите.
На кушетката, притисната между два бюфета — новия и стария, — лежеше Антонининият мъж Генадий, сух, жилест и дългонос като нея, и покрил главата си с вестник, се правеше, че спи — лелееше надеждата, че няма да го закачат и ще отидат в другата стая.
— Ставай — каза строго Антонина. — Занимавай гостите. Отивам да сложа чая. Няма по-лошо от гостенин в никое време. А твоят къде е?
— С мен — лукаво отвърна Ксения.
— А — съгласи се Антонина, която както винаги недочуваше и бе заета със собствените си мисли. — Никога не идва у нас. Много е важен. Ставай, Генадий, ставай.
И Антонина отиде в кухнята, като остави Ксения на грижите на мъжа си, който тъй и не махна вестника от лицето си.
Друг път Ксения може би щеше да се обиди и да си тръгне. Но сега разбираше, че се е домъкнала у хората не навреме и сама си е виновна. Ала стремежът да учуди роднините си потисна всички други чувства и Ксения послушно седна до масата, сложила чантата пред себе си на покривката.
След пет-шест минути, през които в стаята цареше тишина, нарушавана само от демонстративното похъркване на Генадий, се върна Антонина.
— Тъй си и знаех — каза тя. — Ти, глупачката, си седиш кат някоя квачка, а моят се прави на спящата красавица. Е, ама туй вече на нищо не прилича.
Докато бързо и спорно слагаше масата, Антонина открадна секунда, за да дръпне мъжа си за крака.
— А, племенницата — рече Генадий, сякаш наистина сега се събуждаше. — А къде е Корнелий?
— Тук е.
— Аха — каза Генадий. По чорапи дойде до масата и седна срещу Ксения. — И аз не понасям ходенето по гости. Женски приказки и толкоз. Не, мене не можеш помъкна. А Корнелий даже го уважавам за твърдоглавието.
Корнелий се размърда в чантата и тя потрепна, а Ксения я дръпна към себе си.
— Шшъът! — каза строго.
— Какво? — учуди се чичо Генадий.
— Не на тебе — рече Ксения. — Аз на Удалов.
Удалов повече не помръдна. Уплаши се, че може да го покажат, а това унижение беше по-страшно от смъртта.
В това време Антонина донесе самовара. Седнаха да пият чай.
— Махни чантата от масата — каза Антонина на племенницата си. — Не е редно да държиш чантата си на масата.
Ксения се усмихна, но махна чантата, сложи я на пода между краката си, да не би някой случайно да я закачи, защото много обичаше своя Корнелий. От тласъка Корнелий изохка: „О-х!“
— Все пак — каза Ксения със сладък глас, за да заглуши вика на мъжа си и да насочи разговора към нужната тема, — ако зависеше от мен, аз мъжете далече не бих ги пускала. Е, хубаво, поработил, прибрал се у дома — и дотука.
— Намъчих се цял живот — отвърна Антонина троснато. — Цял живот.
— Те това е високомерие и тщеславие — каза чичо Генадий. — Няма ли да ни сипнеш по мъничко по случай празника?
— Млък — отвърна Антонина. — Да се пие сам е алкохолизъм. Нали чете в списание „Здраве“.
— Ако е по една малка — не е алкохолизъм, а удоволствие. Пък и Ксения няма да откаже. Нали няма да се откажеш, Ксюша?
Чичо Генадий гледаше племенницата си с надежда.