— Не отказвам — отвърна Ксения. — И Корнелий няма да се откаже.
Тук вече леля Антонина не издържа.
— Ксюша, добре ли си? — попита. — Ако има нещо, — да ти дам аспирин. Забелязах аз, да не мислиш, че съм глуха. Само повтаряш — с мен е Корнелий, до мен е Корнелий. А пък ние нали виждаме, че го няма. Кажи си всичко. Да не би да си е отишъл, а? Нещо да е станало? Или си е намерил някоя?
— Ох, не, лельо Антонина — каза Ксения. Тя просто грееше от задоволство. — Само че трябва да знаеш как да се отнасяш с мъжа си. Ето на, ти цял живот си прекарала с чичо Генадий, а той те избягва.
— Аз от нея в Австралия бих избягал, при антиподите — потвърди Генадий. — Може чак в Сахалин да запраша на работа.
— Млък — отвърна Антонина. — Все едно няма да ти дам да пиеш.
Сетне се обърна към племенницата си и назидателно рече:
— Мъжа не можеш го удържа. Мъжът е такова диво животно, че изисква свобода. Тъй че свиквай. Нито за себе си ще го вържеш, нито в чанта можеш го сложи.
— Точно така — каза чичо Генадий.
Настъпи мигът на Ксениното тържество.
— Някой няма да може — рече тя. — Ама някой ще го сложи.
С тези думи измъкна чантата изпод масата, настани я до чашата и отваряйки я, каза:
— Лельо, я налей чай на Корнелий. Че той не ми е вечерял.
Измъкна от чантата съпротивляващото се голо човече и с два пръста го сложи на масата.
— Ето го моя миличкия — рече тя.
Миличкият се беше свил и бе готов да заплаче от срам.
— Господи — каза Антонина, — какво си направила с мъжа си, безобразнице?
— Намалих го — отвърна Ксения — до удобна големина, та да мога да го нося със себе си и да не се разделяме в почивните дни. Добри хора ми помогнаха, дадоха ми средство.
— Не бива така — каза Генадий. — Прекалено е. Ако вие, женорята, вземете да докарвате мъжете си до такова състояние, това няма да ви се размине така лесно.
— Няма да мине! — запищя като комар Удалов. — Искам развод! Пред свидетели!
— Не бързай — каза разсъдливата Антонина. — У свои си, не се тревожи. Ние тук семейно ще уредим всичко.
После погледна Ксения с укор.
— И защо така, Ксюша? Да го е срам пред хората. Че нали на работа трябва да ходи, а как ще иде такъв жалък? Кой ще го слуша? Ами ако утре го извикат в градския съвет?
— Искам развод! — настояваше Удалов.
Беше забравил голотата си и тичаше между чашите, мъчейки се да се промъкне към Ксения; а тя го отместваше с лъжичката от края на масата, за да не падне.
— Че помълчи де — каза му Антонина. — Покрий си срамотиите. Не си мъничък.
Удалов се опомни, метна се към чайника, но не можа да се скрие зад него и в пълно отчаяние се хвана за края на половинкилограмовия буркан със сладко, повдигна се и се прехвърли вътре.
— Не се безпокойте, леличко — каза Ксения и следеше Удалов да не потъне. — Това е само за почивните дни и празниците. До понеделник ще се оправи.
— Не одобрявам — отсече Антонина.
Тя много неща не одобряваше. И вдигаше пара не от любов към Удалов, и не от жалост, а от страх пред всяко нововъведение, па макар на пръв поглед и удобно за жените.
— А ти излизай — строго заповяда Антонина на Удалов. — Заради тебе трябва да хвърлям храната.
— Ами че извади ме — изписка Удалов. — Сам не мога да изляза.
Гласчето му беше станало слабичко, едва се дочуваше от буркана.
— Пчела — развика се той.
Наистина над него кръжеше пчела, прицелваше се. И спокойно можеше да нажили Удалов до смърт. Сега много неща го заплашваха със смърт.
Ксения скочи, взе кърпата и подгони пчелата, а Антонина колкото повече гледаше това безобразие, толкова по-сърдита ставаше, помрачня и даже млъкна съвсем, защото ядът й трябваше да се набере в нея като пара в котел, преди да избухне.
Почувствувал това, чичо Генадий не си губеше времето напразно, ами стана тихичко, намигна на Удалов, към когото изпитваше съчувствие, и на пръсти отиде до бюфета, отвори го, сипа си във водна чаша, а на Удалов в ракиена, която, макар и мъничка, за него беше като кофа.
Като изгони пчелата, Ксения извади с два пръста Удалов от сладкото, наля в чинийка гореща вода, духна, за да не опари мъжа си, и го натопи в нея. Беше му горещо, съпротивяваше се, а Ксения го миеше от сиропа и плодовете и нареждаше:
— Потърпи, пиленце, потърпи, маценце.
— Виж какво, Ксения — избухна най-сетне леля Антонина. — Не съм те канила днеска. Тъй че можеш да си вървиш. От мен да мине, няма да се жалвам в милицията от твоето поведение, но на майка ти непременно ще съобщя. Доживяхме. С голо джудже ми се появи. А ти, Генадий, скрий чашките. Не е време за пиене!
— Тоня — каза Генадий миролюбиво, но остави чашата и отмести ракиената от Удалов.