— Може в Париж така да постъпват с мъжете си, но у нас не ще позволим такива работи. В краен случай ще пиша във вестника. Там ме знаят. Че то какво, днес аз теб, а утре ти мен — човек за човека е вълк, така ли?
— Лельо Тоня — опитваше се да възрази Ксения. — Ама аз за негово добро. За да не пие, да не скита, да си седи у дома. Та това е любов!
Но Антонина прекрачи до Генадий, вкопчи се в побелелите му коси, сякаш се уплаши, че наистина може да се смали, и каза твърдо:
— Аз няма да позволя да обиждат моя. Нека си е калпав, па и гуляйджия, ама такъв ми се е паднал, няма да го сменям. Карай с твоите щуротии, щом си решила, но нас остави на мира. И ако посмееш да дойдеш още веднъж в къщата ми с тоя изрод, от прага ще те изхвърля. Върви си.
Антонина още веднъж погледна бившия Удалов, изгубил дар-слово от мъки и унижения, и по бузите й неочаквано потекоха сълзи.
Ксения разбра, че няма повече работа в тая къща. Бързо набута мъжа си в чантата и тръгна, без да си допие чая. Антонина не я изпрати, а когато племенницата й си отиде, каза през сълзи:
— Ако ти се иска, пийни си мъничко.
— А, не, благодаря — отвърна Генадий, който също бе потиснат от тая тежка сцена.
Антонина седна, подпря глава на ръката си и се замисли, че щастието е мъжът ти да си е нормален размер, и малко се безпокоеше да не би старецът от глупост да вземе да я напъха в някоя чанта, та да не мърмори. И си даде дума да се сдържа и да не му натяква постоянно. И удържа на думата си цели два дни.
Кеения вървеше към къщи бавно, разстроена от кавгата, чантата в ръката й се поклащаше и подхвърляше Удалов от единия край в другия. Той се вкопчваше в памука, стенеше и се мъчеше да доизлиже вишневото сладко от себе си.
4.
Докато се прибра, Ксениното настроение малко се пооправи. Сложи чантата на тоалетката, между парфюмите и пудрата, и си легна да спи. Реши утре да покаже Удалов на приятелката си Рима, която работеше във фризьорски салон и много си падаше по модата. И Ксения щастливо заспа с тая мисъл, предвидливо затворила вратата към съседната стая, та Удалов да не я буди с виковете или стоновете си. Присъни й се, че всички жени в града вървят по улиците и носят в чантите си своите мъже или даже ги водят вързани със сини панделки. В дом номер шестнайсет спяха. Единствено Удалов се мъчеше като граф Монте Кристо в своя затвор и кипеше от жажда за мъст. Вече беше проверил всички шевове и ъгли на чантата, но тегелите бяха здрави, а конците им — като въжета, не можеш ги скъса. А нож няма. Дори джобното ножче остана в панталона, който загуби при смаляването.
Удалов подскочи, опитвайки се да стигне до тавана, но той беше далече. Тогава седна на памука и се помъчи да намери някакъв изход, мечтаеше как — стига да се измъкне оттук — завинаги ще се махне от къщи и само веднъж в месеца ще изпраща пари за отглеждането на децата. Жал му беше за тях.
Изведнъж му се стори, че таванът малко се приближи. И стените на чантата се приближиха. Независимо от непрогледния мрак усещането беше съвсем явно.
Удалов протегна ръка напред и тя се опря в плата. Стана и спокойно достигна капака. И тогава разбра, че действието на хапчето свършва.
— Ура, — каза той шепнешком, за да не събуди Ксения и да не наруши благоприятния процес на растежа.
Нито едно дете на света не се е радвало така, че пораства, както се радваше Удалов. Мъчителният плен свършваше. Без усилие прекара ръка по тавана, но ципът се затваряше отвън. Ставаше тясно. Наложи се да седне.
И тогава Удалов малко се поуплаши. Стените на чантата са здрави. Може като нищо и да се задуши. Растежът му все повече се ускоряваше. Удалов дори не успя да извика за помощ, когато се оказа здраво притиснат. Като напук чантата излезе здрава. Главата му потъна в раменете, а коленете отчаяно се впиваха в ребрата. И когато вече беше готов да закрещи от болка и ужас, чантата се пръсна на парчета със страхотен трясък, а Удалов се сгромоляса на пода. Трикрилото огледало стана на сол, някои по-големи парченца като картечен откос пронизаха стъклото на бюфета, прерязаха поред всички чешки винени чаши и празничния сервиз, а падналата отгоре кристална ваза, която Удалов получи преди осем години за победата си в градските състезания по городки1, се изхитри да се вреже в етажерката с любимите стайни цветя на Ксения. Цветята заподскачаха нагоре-надолу, спасявайки се от нещастието, и една от саксиите закачи полилея, висулките му затанцуваха ситно по прозорците и по все още оцелелите стъклени и порцеланови предмети в стаята. От полилея остана само една гола крушка, тя от само себе си се запали и освети помещението, из което, безсилни да се спрат, на вси страни се носеха разбити и изпотрошени предмети.