Удалов слушаше тоя грохот и наблюдаваше разрушението, сякаш беше на любим балетен спектакъл, защото го водеше чувство за мъст и чувството му бе удовлетворено. И колкото повече разрухата на стаята, в която бе извършено посегателството спрямо най-скъпото му — личната свобода, се приближаваше към своя край, толкова повече Удалов се изпълваше с вътрешно удовлетворение и дори удоволствие. Вече не се сърдеше нито на жена си, нито на прекалено изобретателния Минц.
Когато след минутка и половина Ксения, ръсейки по пътя ролките си, нахълта в стаята, пред очите й се откри ужасяващата картина на пълния разгром. А на пода, насред всичко това, гол-голеничък седеше Корнелий Удалов и стягаше въдиците си — нали не можа да го стори преди вечеря. Нищо време оставаше до тръгването му за риба.
Преди да припадне, Ксения успя да попита:
— И всичко това… ти ли…?
— Не, ти — отвърна Удалов, прегризвайки кордата.