Йордан Радичков
Домашна тетрадка
За лъвовете
Бедната ни земя раждаше само леща и на баща ми му омръзна да сее цял живот леща, да я скубе и да я изсипва после в хамбара, дето проклетата гъгрица цяло лято си точеше зъбите и чакаше да дойде лещата, за да се нахвърля отгоре й и да изяде сърцето. Гъгрицата, милостиви читателю, не е като слона да яде най-напред мандрагора и чак след туй да се възбуди. Тя без всякаква мандрагора си е възбудена и по най-възбуден начин си остри зъбите в свирепо очакване да се появи лещата в хамбара. Баща ми прокле лещата и гъгрицата и каза, че ще почне да сее само лъвове. Той докара лъвове, изора нивата и почна да я засява. Хората от съседните ниви гледат и не вярват на очите си. Те всички сееха леща и само в нашата нива се мятаха лъвове и лягаха в браздите. Баща ми взе грапа, изравни посятото, за да не дойдат птиците и да почнат да кълват лъвовете. Съседите влязоха в нашата нива и казаха на баща ми, че лъвовете ще измрат. За по-голяма убедителност те отидоха да подръпнат опашката на един лъв, щото стърчеше над ораното. Теглиха я, теглиха я и по едно време лъвът като замахна с опашка, та ония се разхвърчаха из въздуха и много време хвърчаха, преди да тупнат на земята. Никой повече не посмя да стъпи в нашата нива. През пролетта ние отидохме да видим как са лъвовете. Те бяха поникнали и цялата нива изглеждаше като лъвска кожа. Нивите на съседите бледи, тук-там стърчат мустаците на лещата, а нашата блести и хвърля лъвски сияния. Като дойде лятото, отидохме да жънеме лъвовете, но какво беше учудването ни, като вместо с лъвове нивата беше пълна със зайци.
Майка ми проклина, скубе зайците, а баща ми, ги връзва мрачно на снопове и ги товари в колата. Съседите скубят леща и ще изгинат от смях, като гледат нашите зайци. Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят и взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!
За езичника
Това се е случило или в Китай, или в някоя друга страна. Езичникът си живеел в къщата без всякакъв бог, нито икона имало на бога в тая къща, ни нищо. Християните, дето били наоколо, като разбрали това, взели иконата на бога и отишли да правят демонстрации пред къщата на езичника. Те размахвали бога пред очите му, замеряли прозорците с камъни, скандирали и четели цитати от книгите на бога. Езичникът не може да излезе от къщата си, нито може да си гледа работата, нито децата му могат да спят, нито пък жените могат да си покажат носа навън. А християните (или будистите, ако това е било в Китай) все повече се озверяват срещу езичника и на края почнали да си свалят гащите и да показват под прозорците всичките си голотии. Езичникът гледал, гледал и като видял, че няма спасение и че ония ще си показват голотиите до безкрайност, намерил една икона с бога и я окачил на прозореца си. Християните, или будистите, веднага вдигнали гащите си, прибрали си голотиите и изчезнали като дим, милостиви читателю, защото те се изплашили, че от прозореца ще ги види техният бог заедно с всичките им голотии. А езичникът си заживял спокойно и когато отивал в оризищата да работи, забивал на един прът иконата на бога и нито един християнин не хвърлял камък в оризището му. Бог да го закриля!
За алигатора
Историята с алигатора започва с един чадър. Някакъв човек имал голям черен чадър и щом идвал дъжд, човекът излизал навън да разхожда чадъра си под дъжда. Чадърът много обичал дъждовното време, целият изпънат, с лъскави хълбоци и където и да погледнел наоколо, погледът му срещал само чадъри. Това било през дъждовното време. През дъждовното време човекът се привързал много силно към чадъра си, а и чадърът също така се привързал към човека. Добре, ама дъждовното време минало, настъпила суша и човекът почнал да се прави на разсеян, да забравя чадъра си. Чадърът стоял в един ъгъл, линеел все повече и повече и заприличал на бастун. А човекът хич и не го поглеждал и съвсем забравил за тяхната стара привързаност. Един ден, като настъпило пак дъждовното време, човекът се сетил за чадъра си и го потърсил, но в ъгъла нямало нищо. Той излязъл навън, навън се изливал страшен порой, улицата била пълна с вода. Щом стъпил във водата и усетил, че нещо го захапало за крака. Огледал се човекът и видял един алигатор; по-скоро било животно на половината чадър, на половината алигатор. На чадъра като му омръзнало да стои в ъгъла, един ден се измъкнал сам, потърсил вода, намерил я и останал да живее във водата. Докато живял във водата, от омраза към човека чадърът лека-полека почнал да става алигатор и се върнал да отхапе крака на човека. И му отхапал крака. А човекът тръгнал със своята куцота по света и навсякъде разправял как се бил привързал към чадъра си през дъждовното време, как били големи приятели, как после се правел на разсеян, кога настъпила сушата, как чадърът изчезнал, превърнал се в алигатор и му отхапал крака. Който забрави приятеля си по време на суша, бог да му е на помощ!