— Не много, сър.
— Да пишете?
— С тебешир ли, сър?
— С каквото и да е.
— Мисля, че мога да пиша малко с тебешир, ако се наложи — отговори Тудъл, след като поразмисли.
— Вие — продължи мистър Домби — смятам, че сте на тридесет и две-три години?
— Смятам, че там някъде, сър — отвърна Тудъл, след като поразмисли пак.
— Защо тогава не учите? — попита мистър Домби.
— Ще го направя, сър. Един от синовете ми ще ме учи, когато порасне и изкара училището.
— Е! — каза мистър Домби, като го погледна внимателно и не много благосклонно, докато той зяпаше из стаята (по-точно по тавана) и продължаваше да си запушва устата с ръка. — Чухте какво казах на жена ви преди малко.
— Поли го чу — отвърна той, като размаха над рамо шапката си в посока към вратата с вид на пълно доверие в по-добрата си половинка. — Всичко е наред.
— Тъй като, както изглежда, вие всичко предоставяте на нея — рече мистър Домби, обезкуражен в намерението си да изложи възгледите си още по-ясно на съпруга като на по-силен характер, — смятам, че няма смисъл да ви казвам каквото и да било.
— Никакъв — отвърна Тудъл. — Поли го чу. Тя добре помни, сър.
— В такъв случай няма повече да ви задържам — отвърна мистър Домби с разочарование. — На какви места сте работили през живота си?
— Най-много под земята, докато се ожених. След това се изкачих на повърхността. Ще отида на някоя от железопътните линии, когато заработят.
Това съобщение за шахтата, подобно последната капка, от която чашата прелива, съкруши сломения дух на мистър Домби. Той показа вратата на втория баща на сина си, който си отиде съвсем не без охота. След това превъртя ключа и самотен и злочест, закрачи нагоре-надолу из стаята. Въпреки своето колосано недосегаемо достолепие и сдържаност, докато крачеше, той обърса бликналите в очите си сълзи. И често повтаряше с горчивина, която не би проявил за нищо на света пред жив човек: „Горкото момче!“
Навярно гордостта на мистър Домби се характеризираше с това, че той проявяваше съжаление към себе си чрез детето. Не горкият аз! Не горкият вдовец, принуден да се доверява на жената на неграмотен работник, блъскал се цял живот под земята, на чиято врата обаче Смъртта не бе почуквала и на чиято бедна трапеза всеки ден сядаха четирима сина, а горкото момче.
Едва изрекъл тези думи и му хрумна — това свидетелствуваше за пълната целенасоченост на всички негови надежди, опасения, мисли, устремени към една-единствена цел, — че на пътя на тази жена се изпречва голямо изкушение. Нейното кърмаче също бе момче. Не би ли било възможно да ги размени?
Макар че скоро с облекчение прогони това предположение като романтично и неправдоподобно — въпреки че бе възможно, не можеше да се отрече, — той неволно го разви дотолкова, че си представи мислено в какво положение би изпаднал, ако на преклонна възраст открие подобна измама. Би ли могъл човек в това състояние да отнеме от самозванеца всичко, постигнато в резултат на дългогодишна практика, сигурност и доверие, и да го даде на непознатия?
Когато странната му тревога премина, страховете му постепенно се разсеяха, макар и да хвърляха известна сянка, но той бе категоричен в решението си, без никой да забележи, сам да следи внимателно Ричардс. След като се поуспокои, той стигна до извода, че ниското обществено положение на жената е по-скоро благоприятно обстоятелство, тъй като само по себе си издига голяма преграда между нея и детето и ще направи раздялата помежду им лека и естествена.
В това време условията между мисис Чик и Ричардс бяха съгласувани и утвърдени с помощта на мис Токс. И Ричардс, на която тържествено й бе връчен невръстния Домби, подобно някакъв орден, с много сълзи и целувки повери своето кърмаче на Джемайма. А след това, за да се повдигне настроението на опечаленото семейство, наляха чаши с вино.
— И вие ще пиете една чаша, нали, сър? — обърна се мис Токс към Тудъл, когато той се появи.
— Благодаря ви, мадам — отвърна Тудъл, — щом толкова настоявате.
— Радвате се, че оставяте жена си в такъв хубав дом, нали, сър? — попита мис Токс, като крадешком му кимаше и намигаше.
— Не, мадам — отговори Тудъл. — Пия за скорошното й завръщане у дома.
При тези думи Поли заплака по-силно от преди. Поради това мисис Чик, обезпокоена, както подобава на една матрона, че тази дълбока скръб ще се отрази зле на малкия Пол („млякото ще секне“ — прошепна тя на мис Токс), бързо се притече на помощ.