Вътре къщата изглеждаше унила както и отвън. След погребението мистър Домби нареди да се покрият мебелите — навярно за да ги запази за сина си, който бе в центъра на плановете му — и да приберат вещите във всички останали стаи, с изключение на предназначените за самия него на долния етаж. И така, масите и столовете, струпани в средата на стаите и покрити с големи чаршафи, образуваха странни форми. Дръжки на звънци, щори и огледала, завити във вестници, ежедневници и седмичници, се натъкваха на откъслечни съобщения за смърт и страшни убийства. Полилеите и лампионите, омотани в платно, приличаха на чудовищни капки сълзи, стекли се от очите на тавана. От комините се носеха миризми като от гробници и влажни изби. Портретът на починалата и погребана господарка предизвикваше ужас в своята потискаща траурна рамка. При всеки порив на вятъра навън около ъгъла закръжаваха сламки от съседните конюшни — по време на болестта пред къщата бе застлано със слама и наоколо все още се разнасяха изгнили остатъци от нея, които, тласкани с невидима сила към мръсния праг на обявената за даване под наем отсрещна къща, отправяха към прозорците на мистър Домби мрачното си красноречие.
В стаите, запазени от мистър Домби за собствено обитаване, се влизаше през вестибюла. Те включваха всекидневна, библиотека — всъщност тя беше стая за дрехи, тъй че мирисът на гланцирана и пергаментова хартия, кожени подвързии и юфт се конкурираше с мириса на различни чифтове обувки — и нещо, подобно на оранжерия или остъклена стаичка за закуска, откъдето се виждаха споменатите по-горе дървета и най-често няколко дебнещи котки. В трите стаи се влизаше една през друга. (Трите стаи бяха свързани помежду си с врати.) Сутрин, когато мистър Домби закусваше в една от първите две стаи, както и следобед, като се връщаше за вечеря, извикваха със звънец Ричардс да отиде в остъкленото помещение и да се разхожда там напред-назад с повереното й малко дете. От беглите погледи, отправени в тези случаи към мистър Домби, седнал отдалечен в мрака, загледан в кърмачето сред тъмните, тежки мебели — баща му бе живял в тази къща години наред и мебелировката й бе старомодна и мрачна, — тя започна да си го представя в самотата му като изолиран в килия затворник или като странен призрак, който нито можеше да бъде заговорен, нито разбран.
Вече няколко седмици кърмачката на малкия Пол Домби също бе водила уединен живот, крепейки малкия Пол, и един ден тъкмо се бе прибрала горе след тежката обиколка из пустите внушителни стаи (тя никога не излизаше без мисис Чик, която идваше сутрин, когато времето бе хубаво, обикновено придружена от мис Токс, за да я изведе с бебето на разходка — или с други думи, да ги поведе тържествено нагоре-надолу по тротоара като в погребална процесия) и си седеше в своята стая, когато вратата бавно и безшумно се открехна и вътре надникна тъмнооко момиченце.
„Сигурно това е мис Флорънс, която се е завърнала от леля си“ — помисли си Ричардс, тя не бе виждала преди детето.
— Надявам се, че сте добре, мис?
— Това ли е братчето ми? — попита детето, като посочи към бебето.
— Да, миличка моя — отвърна Ричардс. — Елате да го целунете.
Но вместо да приближи, детето я погледна съсредоточено в лицето и каза: