— Какво направихте с мама?
— Господ да му е на помощ на бедното създание! — възкликна Ричардс. — Какъв тъжен въпрос! Аз да съм направила? Нищо, мис.
— Какво направихте с мама? — отново попита детето.
— Не съм виждала в живота си такова чувствително дете! — рече Ричардс, която, разбира се, си представи как някое от нейните деца също като това дете пита за нея при подобни обстоятелства. — Елате по-насам, скъпа госпожице. Не се страхувайте от мен!
— Аз не се страхувам от вас — отвърна детето, като приближи. — Но искам да знам какво направиха с мама.
— Любима моя — каза Ричардс, — вие носите тази хубава черна рокличка, за да ви напомня за майка ви.
— Аз мога да помня майка си — отговори детето и очите му се напълниха със сълзи — в каквато и да е рокля.
— Но хората си слагат черно, за да помнят тези, които са си отишли.
— Къде са отишли? — попита детето.
— Елате да седнете до мен — каза Ричардс — и аз ще ви разкажа една приказка.
Като се досети бързо, че приказката непременно ще се отнася до това, за което бе попитала, малката Флорънс остави настрана бонето си — тя го бе държала в ръка до този момент, — седна на едно столче в нозете на кърмачката и вдигна очи към лицето й.
— Имало едно време — заразправя Ричардс — една лейди… една много добра лейди и малката й дъщеричка много я обичала.
— Една много добра лейди и малката й дъщеричка много я обичала — повтори детето.
— Но когато дядо господ решил, че така трябва да бъде, тя се разболяла и умряла.
Детето потръпна.
— Умряла и никой на света не я видял повече. Заровили я в земята, където растат дърветата.
— В студената земя ли? — попита детето и отново потръпна.
— Не! В топлата земя — отвърна Поли, като се възползува от удобния случай, — където грозните малки семенца се превръщат в красиви цветя, в трева, пшеница и какво ли не още. Където добрите хора се превръщат в светли ангели и отлитат на небето.
Детето, което бе свело глава, отново я вдигна — то седеше, като внимателно я гледаше.
— И така, ето какво се случило — продължи Поли, която не на шега се обърка от съсредоточения изпитателен поглед, от собственото си желание да успокои детето, от внезапния си успех и недоверието в силите си. — Така че, когато тази лейди умряла, независимо къде са я закарали или къде са я заровили, тя отишла при дядо господ и му се помолила, да, помолила му се — повтори Поли, като се стараеше неимоверно и вложи цялата си душа — да каже на малката й дъщеря винаги да вярва в това с цялото си сърце. И да помни, че майка й е щастлива там и че още я обича и да се надява и да чака — о, през целия си живот — да се срещнат един ден и никога, никога, никога повече да не се разделят.
— Това е била майка ми! — възкликна детето, като скочи и се хвърли на шията й.
— А малкото дете — продължаваше Поли, като притисна момиченцето до гърдите си, — малката дъщеря с цялото си сърце повярвала в това и когато го чула от непознатата кърмачка, която не можела да говори добре, но самата тя била клета майка и това стигало, детето се успокоило… не се чувствувало така самотно… плакало и ридало в ръцете й… обикнало бебето в скута й… и… после, после, после — захлипа Поли, като галеше къдриците на детето и ги обливаше със сълзи. — Бедничката ми!
— Е, добре, мис Флой! А баща ви няма ли да се сърди — чу се припрян глас от вратата, където се бе изправило нисичко, кестеняво четиринадесетгодишно момиче, зряло на вид, с малко, чипо носле и очи, черни като въглени, — като изрично ви забрани да идвате тук и да безпокоите кърмачката?
— Тя не ме безпокои — стреснато отговори Поли. — Аз много обичам деца.
— О! Много се извинявам, мисис Ричардс, но това няма значение, нали разбирате — отвърна черноокото момиче така рязко и язвително, че едва ли не бе в състояние да докара човек до плач. — Аз може много да обичам морски охлюви, мисис Ричардс, но от това не следва, че трябва да ми се сервират на закуска.
— Е, няма значение! — обади се Поли.
— О, благодаря, мисис Ричардс, такава ли била работата? — отговори рязкото момиче. — Бъдете така любезна да си спомните, че аз отговарям за мис Флой, а вие за мастър Пол.
— Въпреки това няма защо да се караме — рече Поли.
— О, не, мисис Ричардс — отсече Заядливка. — Ни най-малко, не бих искала подобно нещо, няма причина за такива отношения между нас, тъй като при мис Флой мястото е постоянно, а при мистър Пол — временно. — Заядливка изобщо не правеше паузи, а изстрелваше всичко, което имаше да казва, без да спира, но възможност на един дъх.