Въпреки че мистър Тудъл тъй много разчиташе на Поли, по отношение на придобитите познания тя навярно твърде малко го превъзхождаше. Но тя беше нагледен образец на женска природа, която може, общо взето, винаги да откликне по-добре, по-истински, по-възвишено, по-благородно, по-бързо, както и да прояви по-голямо постоянство в нежността, състраданието, самопожертвованието и предаността, отколкото мъжката природа. И навярно, макар и неука, тя би могла още в самото начало да разкрие на мистър Домби някои неща, които тогава не биха го поразили като мълния, както накрая.
Но да не се отклоняваме. В този момент Поли мислеше само как да укрепи извоюваната благосклонност на мис Нипър и да намери начин, за да може Флорънс да бъде с нея, без да нарушава забрани и да проявява непокорство. Същата вечер се удаде благоприятна възможност за това.
Както обикновено бяха я извикали със звънец в остъклената стаичка и тя дълго време я бе обикаляла, с пеленачето в ръце, когато, за нейно голямо учудване и тревога, внезапно се появи мистър Домби и спря пред нея.
— Добър вечер, Ричардс.
Същият строг, неотстъпчив джентълмен, какъвто й се бе сторил през първия ден. Погледът му бе толкова суров, че тя неволно едновременно сведе очи и направи реверанс.
— Как е мистър Пол, Ричардс?
— Расте, сър, и е добре.
— Видът му наистина е добър — отвърна мистър Домби, като погледна с голям интерес малкото личице, което тя отви, за да му го покаже, макар че си придаваше едва ли не равнодушен вид. — Надявам се, че получавате всичко, от което се нуждаете.
— О, да, сър, благодаря.
Тя внезапно придаде на отговора си такава явна колебливост, че мистър Домби, който се бе отдалечил, спря и се извърна въпросително.
— Смятам, че едно дете може да се развесели и развлече само ако около него играят други деца — каза Поли като насъбра кураж.
— Мисля, че ви споменах, Ричардс, когато пристигнахте тук — отвърна мистър Домби намръщено, — че бих искал да виждате семейството си колкото е възможно по-рядко. Ако обичате, можете да продължите обиколката си.
След което той се скри във вътрешната стая и Поли се досети, че той я бе разбрал погрешно и че тя бе изпаднала в немилост, без ни най-малко да се приближи към целта.
Следващата вечер, когато слезе долу, видя, че мистър Домби се разхожда из оранжерията. Тя поспря на вратата, смутена от необичайната гледка, без да знае дали да остане, или да си отиде, но той я повика.
— Ако наистина считате, че такава компания е необходима за детето — каза той внезапно, като че току-що бе чул предложението й, — къде е мис Флорънс?
— Мис Флорънс е най-подходящата за целта, сър — разпалено отвърна Поли, — но разбрах от младата й прислужничка, че тя не трябва да…
Мистър Домби позвъни и закрачи из стаята, докато се появи слуга.
— Разпоредете се да водят мис Флорънс при мисис Ричардс, когато последната пожелае това, да я пускат с нея на разходка и така нататък. Разпоредете се да разрешават на децата да бъдат заедно, когато Ричардс поиска.
Сега желязото бе горещо и Ричардс започна смело да го кове — делото бе благородно и тя проявяваше смелост, макар че инстинктивно се страхуваше от мистър Домби — като помоли веднага да повикат Флорънс, за да се запознае с малкото си братче.
Докато слугата отиде да изпълни нареждането, тя си даваше вид, че тантурка бебето, но й се стори, че мистър Домби пребледня, че изражението на лицето му рязко се промени, че той бързо се обърна, като че да си вземе обратно думите, нейните или на двамата, но само срамът го възпря.
Тя бе права. Когато за последен път видя отритнатата си дъщеря, покъртителната прегръдка между нея и майка й бе за него едновременно откровение и укор. Колкото и да бе погълнат от сина си, на когото възлагаше големи надежди, той не можеше да забрави, че изобщо не участвува в нея, че в бистрите дълбини на нежността и истината тези две същества се притискат в обятията си, а той стои горе на брега и гледа надолу като обикновен зрител — без никакво участие, напълно пренебрегнат.
Тъй като не бе способен да изтрие тези неща от паметта си или да освободи съзнанието си от изпълнените със смисъл неясни образи, които той съзираше сред мъглата на своята гордост, предишното му чувство на равнодушие към малката Флорънс премина в странна неловкост. Той сякаш усещаше, че тя го наблюдава и проявява недоверие към него. Като че тя държеше ключа на някаква тайна, скрита в душата му, същността на която едва ли бе известна и на него самия. Като че на нея й бе отредено да знае за една стържеща, ненастроена струна у него, която можеше да зазвучи само от нейното дихание.