Неговото отношение към дъщеря му бе отрицателно от самото й раждане, но никога не бе изпитвал към нея омраза — не си струваше усилието, а и нему беше присъщо. Явна неприязън към нея не бе проявявал. Но сега тя го притесняваше. Смущаваше покоя му. Ако можеше, той би предпочел изобщо да не мисли за нея. Навярно — кой би разгадал подобна тайна — той се страхуваше да не я възненавиди.
Когато малката Флорънс плахо се представи, мистър Домби спря да крачи из стаята и я погледна. Ако я бе погледнал като баща, с по-голям интерес, той може би щеше да прочете в напрегнатия й поглед поривите и страховете, които я изпълваха с нерешителност — страстното желание да изтича, да го прегърне и като скрие лице в обятията му, да заридае: „О, татко, помъчи се да ме обикнеш, защото ти си ми единственият!“, ужасът да не бъде отблъсната, страхът да не би да прояви дързост и да го обиди, мъчителната потребност от подкрепа и насърчение. Може би щеше да забележи, че изтерзаното й детско сърце търси пристан за скръбта и обичта си.
Но той не видя нищо подобно. Видя само как тя колебливо спря на вратата и го погледна. Повече нищо не забеляза.
— Влез — обади се той, — влез. От какво се бои това дете?
Тя влезе и като се огледа неуверено, застана на вратата, стиснала здраво малките си ръчички.
— Ела тук, Флорънс — студено каза баща й. — Знаеш ли кой съм аз?
— Да, татко.
— Няма ли да ми кажеш нещо?
Тя бързо извърна плувналите си в сълзи очи към лицето му, но изражението му я смрази. Сведе отново поглед и подаде разтрепераната си ръчичка.
Мистър Домби небрежно я пое в своята и за миг се взря в детето, като че и той самият не знаеше какво да каже и какво да стори.
— Хайде! Бъди послушно момиче — добави той и я погали по главата, като крадешком я гледаше с тревожен и недоверчив поглед. — Иди при Ричардс! Иди!
Малката му дъщеря се поколеба за миг, като че все още искаше да го прегърне или все още таеше надеждата, че той ще я вземе в обятията си и ще я целуне. Тя още веднъж го погледна в лицето. Той си помисли, че точно такова бе изражението й, когато бе вдигнала очи към доктора през онази нощ. Инстинктивно пусна ръката й и се извърна.
Не беше трудно да се схване, че в присъствието на баща си Флорънс се смразява. Сковаваше се не само мозъкът й, но и движенията й, като природната им грация и лекота изчезваха. Въпреки че забеляза това, Поли не се отчая и като съдеше за мистър Домби по себе си, възложи големи надежди на безмълвния призив — траурната рокличка на бедната малка Флорънс. „Наистина е жестоко — мислеше си Поли, — ако той обича само едното осиротяло дете, когато пред очите си има и другото, при това момиче.“
Затова Поли я държа колкото можа по-дълго пред очите му и така ловко бавеше малкия Пол, за да покаже съвсем ясно, че в компанията на сестричето си той много се оживява. Когато дойде време отново да се качат горе, тя накара Флорънс да отиде във вътрешната стая, за да каже „лека нощ“ на баща си, но детето се смути и отказа, а когато тя започна да настоява, то покри очите си с длани, сякаш да скрие собственото си нищожество, и отвърна:
— О, не, не! Той няма нужда от мене! Той няма нужда от мене!
Това малко пререкание помежду им привлече вниманието на мистър Домби и без да става от масата, където си пиеше виното, той попита какво има.
— Мис Флорънс се страхува да не попречи, сър, ако дойде да ви каже „лека нощ“ — отговори Ричардс.
— Няма значение — отвърна мистър Домби. — Можете да й разрешите да влиза и излиза, без да се съобразява с мен.
Като чу това, Флорънс се сви и избяга, преди скромната й приятелка да е успяла да се обърне.
Въпреки всичко Поли бе много доволна от успеха на благородния си замисъл и от ловкостта, с която го бе осъществила, и когато отново благополучно се завърна горе, тя разказа всичко с най-големи подробности на Заядливка. Мис Нипър погледна много сдържано на тази проява на доверие, както и на изгледите за свободното им общуване занапред, без да проявява какъвто и да е възторг или радост.
— Мислех, че ще бъдете доволна — забеляза Поли.