Това беше и неговият дом, където живееше също като шкипер единствено с племенника си Уолтър — четиринадесетгодишно момче, което, за да не нарушава цялостното впечатление, доста приличаше на мичман. Но приликата свършваше дотук, защото самият Соломон Джилс (по-често наричан стария Сол) изобщо нямаше моряшки вид. Като се изключи шапката, тип уелска перука, по-неугледна и упорита от която и да е уелска перука, с която приличаше на всичко друго, но не и на пират, той бе муден, умислен старец, с тих глас, със зачервени очи, подобно малки слънца, греещи сякаш през мъгла, и с вид на току-що пробудил се човек, какъвто придобиваше само като гледаше непрекъснато през всички оптически уреди в магазина си в продължение на три-четири дена наред, а след това изведнъж отново се връщаше към окръжаващия го свят и оставаше поразен от зеленината му. Единствената промяна, забелязана във външността му, се свеждаше до това, че целият му костюм с цвят на кафе, широка кройка и лъскави копчета бе заменен от същия костюм с цвят на кафе, но със светли, жълтеникави панталони. Той носеше много изискано жабо, превъзходни очила на челото си, както и огромен хронометър в джоба и по-скоро би повярвал в заговор на всички стенни и джобни часовници в Сити, както и на самото слънце, но не би се усъмнил в точността на скъпоценната си принадлежност. По същия начин като сега майсторът бе живял в магазина и в гостната зад гърба на малкия мичман много години наред. Всяка вечер в един и същи час той си лягаше горе, далеч от останалите обитатели, във ветровитата мансарда, където често бушуваха бури, а междувременно английските джентълмени, които си живееха спокойно долу, имаха много слаба представа или изобщо нищо не знаеха за времето навън.
Един есенен следобед в пет и половина часа читателят и Соломон Джилс се запознават. Соломон Джилс точно гледа колко часа показва безупречният му хронометър. Обичайното всекидневно очистване на Сити от хора продължава вече час и нещо, а човешкият поток все още се стича на запад. „Тълпите по улиците силно оредяха“ — казва мистър Джилс. Има изгледи вечерта да бъде дъждовна. Всички барометри в магазина са с понижено настроение, а дъждовните капки вече проблясват по триъгълната шапка на дървения мичман.
— Чудя се къде ли е Уолтър! — рече Соломон Джилс, след като отново внимателно скътва хронометъра. — Вечерята е готова от половин час, а Уолтър го няма никакъв.
Като се завъртя на стола си зад тезгяха, мистър Джилс погледна навън иззад уредите на витрината, за да види дали племенникът му не пресича улицата. Не. Него го нямаше сред подскачащите чадъри и естествено не можеше да се сбърка с вестникарчето с мушамено кепе, което бавно минаваше отвън покрай месинговата плоча, като изписваше с показалец своето име над името на мистър Джилс.
— Ако не бях убеден, че ме обича твърде много, за да избяга и против волята ми да постъпи на кораб, щях да започна да се безпокоя — продума мистър Джилс, като почукваше с пръсти по двата барометъра. — Наистина щях да се безпокоя. Всички са паднали, а? Голяма влажност. Е, дъждът е нужен. Струва ми се — отбеляза мистър Джилс, като издуха прахта от стъкления похлупак на един компас, — че ти в края на краищата сочиш към гостната отзад точно и категорично, също както момчето го тегли натам. А и гостната като никога е обърната съвсем правилно. Право на север. Няма отклонение и една двайсета нито на едната, нито на другата страна.
— Здравей, чичо Сол!
— Здравей, момчето ми! — извика майсторът на морски уреди, като пъргаво се извърна. — А, ти си вече тук?
Бодро, засмяно момче, разгорещено от тичането си към къщи в дъжда, с миловидно лице, блестящи очи и къдрава коса.
— Е, чичо, как се чувствуваше цял ден без мен? Вечерята готова ли е? Много съм гладен.
— Колкото до чувствуването — отвърна добродушно Соломон, — би било странно, ако без такъв обесник като тебе не се чувствувам много по-добре. Колкото до вечерята, тя е готова от половин час и те чака. А колкото до глада, и аз съм гладен.