— Хайде тогава, чичо — извика момчето. — Ура за адмирала!
— По дяволите адмиралът! — отвърна Соломон Джилс. Искаш да кажеш лорд-мера14.
— О, съвсем не! — възкликна момчето. — Ура за адмирала! Ура за адмирала! Нап-ред!
При тази команда уелската перука и притежателят й бяха отведени без съпротива в гостната отзад, като че предвождаха отряд от петстотин души, завземащи кораб, и чичо Сол и племенникът му бързо се заеха с пържената риба, като им предстоеше и бифтек.
— Лорд-мерът, Уоли — повтори Соломон, — да пребъде! Вече никакви адмирали! Лорд-мерът е твоят адмирал.
— О, нима? — попита момчето, като поклати глава. — Че дори оръженосецът е за предпочитане пред него. Той поне понякога размахва своя меч.
— И при всичките си старания изглежда толкова смешен — отвърна чичо му. — Послушай ме, Уоли, послушай ме! Погледни към полицата над камината!
— Кой е закачил сребърната ми халба на пирона! — възкликна момчето.
— Аз — отговори чичото. — Край на халбите. Днес трябва да почнем да пием от чаши, Уолтър. Ние сме делови хора. Числим се към Сити. Тази сутрин навлязохме в живота.
— Така да бъде, чичо — каза момчето. — Ще пия от каквото пожелаеш ти, стига да пия за твое здраве. Наздраве, чичо Сол, и ура за…
— Лорд-мера — добави старецът.
— За лорд-мера, шерифите, общинския съвет и градските власти — извика момчето. — Да живеят!
Чичото с голямо задоволство кимна с глава.
— А сега — рече той — да чуем нещо за фирмата.
— О, няма какво да се разправя много за фирмата — отвърна момчето, като енергично си служеше с ножа и вилицата. — Помещенията на канторите са страшно тъмни, а в стаята, където работя, има висока решетка пред камината, желязна огнеупорна каса, разписание за отплуването на корабите, календар, няколко бюра и няколко стола, шише мастило, малко книги, кутии и много паяжини, а в една от тях, точно над главата ми, има голяма изсъхнала муха, която като че цяла вечност виси там.
— Друго няма ли? — попита чичото.
— Не, нищо друго освен един стар кафез (чудя се как ли е попаднал там) и една кофа за въглища.
— А няма ли банкови книжа, чекове, сметки или други подобни признаци за богатството, което се стича там ежедневно? — попита старият Сол, като със задоволство наблегна на думите си и замечтано погледна племенника си през мъглата, която като че винаги го обгръщаше.
— Допускам, че има много такива неща — нехайно отвърна племенникът, — но всички те се намират в кабинета на мистър Каркър, мистър Морфин или на мистър Домби.
— Мистър Домби беше ли там днес? — попита чичото.
— О, да! През целия ден непрекъснато идваше и си отиваше.
— Предполагам, че не те е забелязал?
— Не, напротив. Доближи се до бюрото ми — не бих искал да е толкова официален и строг, чичо — и ми каза: „О, значи, вие сте синът на мистър Джилс, майстора на корабни уреди!“ — „Племенникът, сър“ — му отвърнах аз. „Аз казах племенник, млади човече!“ — ме сряза той. Но аз бих могъл да се закълна, че той рече „син“, чичо.
— Мисля, че грешиш, но няма никакво значение.
— Наистина няма никакво значение, но смятам, че не беше нужно да е толкова рязък. Нищо лошо няма в това, макар че той действително каза „син“. След туй ми рече, че ти си разговарял с него за мен и той съответно ми намерил служба във фирмата и че от мен се искало да бъда изпълнителен и акуратен, а след това си отиде. Стори ми се, че не му харесах много.
— Струва ми се, че искаш да кажеш — забеляза майсторът на уреди, — че май той на тебе не ти е харесал.
— Наистина, чичо — отговори момчето със смях, — сигурно е така. Не съм мислил за това.
Когато приключи вечерята си, Соломон придоби леко замислен вид и от време на време хвърляше поглед към оживеното лице на момчето. След като свършиха с яденето (угощението бе доставено от една съседна гостилница) и масата бе раздигната, той запали свещ и слезе долу в малката изба, а племенникът му, застанал на покритата с плесен стълба, грижливо му светеше. След като порови тук-там, той скоро се завърна с много стара на вид бутилка, покрита с прах и паяжини.
— Чакай, чичо Сол — възкликна момчето, — какво правиш? Та това е чудесната мадейра! Остава само още една бутилка!
Чичо Сол поклати глава, с което искаше да покаже, че добре знае какво прави. След като извади запушалката с тържествено мълчание, той наля две чаши и постави на масата бутилката заедно с една празна чаша.