В тези три думи се заключаваше смисълът на целия му живот. Земята бе създадена заради Домби и Син, за да има къде те да търгуват, а слънцето и луната — за да ги озаряват със светлината си. Реките и моретата бяха сътворени, за да плуват корабите им по тях, дъгата им обещаваше хубаво време, ветровете духаха, за да съдействуват или пречат на начинанията им, звездите и планетите се движеха по своята орбита, за да запазят неприкосновеността на една система, в центъра на която стояха Домби и Син. В неговите очи обикновените съкращения придобиваха ново значение, отнасящо се единствено до фирмата. A.D. нямаше нищо общо с anno Domini, а означаваше „Anno Dombei — и Син“.
Както и баща му преди, той се бе издигнал, според законите на живота и смъртта, от Син до Домби и за период от близо двадесет години бе останал единственият представител на фирмата. През тези години бе женен в продължение на десет — женен, както твърдяха някои, за жена, която не можеше да му отдаде сърцето си, тъй като то бе разбито и щастието й бе останало в миналото, така че тя бе доволна с примирение да вложи сломения си дух в послушание и покорство, наложени й от настоящето. Съвсем малко вероятно бе тези празни приказки да достигнат до ушите на мистър Домби, когото донякъде засягаха. Но ако случайно достигнеха, надали щеше да се намери друг човек на земята, който да погледне на тях с подобно пълно недоверие. Домби и Син се бяха често занимавали с кожи, но никога със сърца. Те бяха предоставили тази капризна стока на младите момчета и момичета, на пансионите и книгите. Мистър Домби би заключил, че по силата на обстоятелствата брачният съюз с него непременно би бил ласкателен и почетен за всяка жена със здрав разум, че перспективата да родиш нов съдружник в такава фирма не може да не събуди силно и сладостно тщеславие в душата и на най-малко тщеславната представителка на слабия пол, че мисис Домби бе сключила брачния договор — акт, почти неизбежен в благородните и богати семейства, съществуващ независимо от необходимостта да се запази названието на семейните фирми, — без да си затваря очите за всички преимущества. Че мисис Домби от личен опит ежедневно се убеждаваше какво положение заема той в обществото. Че тя винаги седеше начело на неговата трапеза и изпълняваше задълженията на домакиня в неговия дом по много изискан и благопристоен начин. Че мисис Домби непременно е щастлива. Че не би могло да бъде другояче.
Или впрочем само с едно изключение. Да. Той признаваше това. С едно-единствено, но несъмнено то включваше много. Те бяха женени от десет години, но до настоящия ден, когато седеше до леглото в голямото кресло, като непрекъснато подрънкваше тежката си златна часовникова верижка, той не бе имал потомък… за когото да си струва да се говори, достоен да бъде споменат. Шест години преди това им се бе родило момиченце. Промъкнало се незабелязано в стаята, сега детето плахо се бе свило в един ъгъл, откъдето можеше да наблюдава лицето на майка си. Но какво значеше едно момиче за „Домби и Син“! Като капитал, представящ името и честта на фирмата, това дете бе просто една фалшива монета, която не можеше да се вложи — негодно момче — и нищо повече.
В този момент мистър Домби преливаше от задоволство и усети, че е в състояние да откъсне от себе си мъничко, за да поръси с няколко капки прахта по запустялата пътечка към своята малка дъщеря.
Така че той каза:
— Флорънс, ако желаеш, разрешавам ти да отидеш и да погледнеш хубавото си братче. Но не го пипай!
Детето се взря в синия фрак и колосаната бяла вратовръзка, които заедно със скърцащите обувки и силно тиктакащия часовник изграждаха представата му за баща. Но веднага отново обърна поглед към лицето на майка си и не помръдна, нито пък продума.
В следващия миг жената отвори очи и съзря детето. То изтича към нея и като се повдигаше на пръсти, за да скрие напълно лицето си в обятията й, се притисна с огромна обич и отчаяние, съвсем несъответствуващи на възрастта му.
— Боже господи! — възкликна мистър Домби с раздразнение и стана. — Смятам, че това е много неблагоразумна и вредна постъпка. Добре ще е може би да помоля доктор Пепс да бъде така любезен отново да се качи тук. Ще сляза долу. Ще сляза долу. Не е нужно да ви напомням — добави той, като се поспря за миг до канапето пред камината, — че трябва много да се грижите за този млад джентълмен, мисис…
— Блокит, сър — му подсказа бавачката, превзета особа със следи от аристократичност, която не се осмели да изрече името си като неоспорим факт, а просто го подхвърли като колебливо предложение.