— Скъпи мой Пол! Той е един истински Домби!
— Да, да! — отвърна брат й — тъй като мистър Домби бе неин брат. — Мисля, че той наистина има чертите на рода. Не се вълнувай, Луиза.
— Държа се много глупаво — каза Луиза, като седна и извади носната си кърпа, — но той… Той е такъв чудесен Домби! Никога не съм виждала подобна прилика в живота си!
— А как е самата Фани? — попита мистър Домби. — Какво става с нея?
— Мой скъпи Пол — отвърна Луиза, — няма нищо страшно. Повярвай ми — нищо страшно. Разбира се, изтощена е, но е съвсем различно от това, което аз самата изживях както с Джордж, така и с Фредерик. Необходимо е усилие. Това е всичко. Ако скъпата Фани беше една Домби!… Но мисля, че ще се справи. Не се съмнявам, че ще се справи. След като знае, че от нея се изисква подобно изпълнение на дълга, тя непременно ще се справи. Мой скъпи Пол, разбирам, че е много глупаво и слабохарактерно от моя страна да се държа така, разтреперана от главата до петите, но се чувствувам толкова замаяна, че ще те помоля за чашка вино и парченце от онази торта. Струваше ми се, че ще падна през прозорците на стълбището, когато слизах надолу, след като видях скъпата ни Фани и малкото сладурче. — Последните думи бяха предизвикани от внезапен ярък спомен за бебето.
Веднага след тях се чу леко почукване на вратата.
— Мисис Чик — отвън се разнесе много мазен женски глас, — как се чувствувате сега, моя мила приятелко?
— Скъпи Пол — прошепна Луиза, като стана от мястото си, — това е мис Токс. Най-доброто същество! Никога нямаше да се добера дотук, ако не беше тя. Мис Токс, брат ми мистър Домби. Пол, скъпи, моята много близка приятелка мис Токс.
Дамата, така специално представена, беше висока и слаба и толкова белезникава на вид, че, изглежда, по природа не е била оцветявана с бои, които търговците на платове наричат „трайни“, и лека-полека бе избеляла. Но за сметка на това пък можеше да се окачестви като най-ярък образец на любезност и учтивост. Поради стария си навик да изслушва с възхищение всичко, изречено в нейно присъствие, и така да наблюдава говорещите, като че мислено се опитва да запечати образите им в съзнанието си, за да не се разделя с тях до края на живота си, главата й бе силно наклонена на една страна. Ръцете й бяха придобили навика инстинктивно да се разперват като че от спонтанно възхищение. Погледът й също бе склонен да изразява възторг. Гласът й беше извънредно мелодичен, а в средата на изумително орловия й нос имаше малка подутина, след която носът й се насочваше право надолу към лицето с твърдото намерение при никакви обстоятелства да не се вири.
Роклята на мис Токс, макар че бе доста изискана и хубава, създаваше известно впечатление на сухота и оскъдност. Бонетата и шапките си тя обикновено украсяваше със странни изсъхнали цветя. В косите й понякога се появяваха неизвестни треви. А наблюдателните хора забелязваха, че във всичките й яки, видове жабо, шалчета, маншети и други подобни принадлежности от тоалета й — всъщност във всичко, носено от нея, което имаше два отделни края с предназначението да се срещнат помежду си — въпросните два края не се погаждаха и не желаеха да се съединят без конфликт. През зимата тя носеше кожени принадлежности, като пелерини, увити около врата кожи и маншони, чиито косми никога не бяха загладени, а войнствено щръкнали. Тя много обичаше да носи със себе си чантички със закопчалки, които при затваряне изщракваха, подобно изстрел от малко пистолетче. Когато се издокарваше, тя слагаше на врата си мизерен медальон, напомнящ уморено око с мътен поглед, лишено от способността да наблюдава. Тези, както и други неща от подобен характер допринасяха за разпространяване на мнението, че мис Токс е жена, както се казва, с ограничени средства, които тя съумява да използва най-рационално. Навярно ситният й вървеж потвърждаваше това убеждение и подсказваше мисълта, че превръщането й на една обикновена крачка в две-три такива произтича от нейния навик да извлича максималното от всяко нещо.
— Уверявам ви — каза мис Токс, като направи изумителен реверанс, — че възможността да бъда представена на мистър Домби е чест, към която отдавна се стремя, но съвсем не я очаквах в настоящия момент. Скъпа мисис Чик… мога ли да ви наричам Луиза?