— Собственият му глас! — възкликна капитанът и се огледа с такова възхищение, каквото дори неговата физиономия не бе в състояние да изрази. — Собственият му глас, така претъпкан с наука, както преди! Сол Джилс, приятелю, отдъхни си сред собствените лозници и смокинови дървета, както подобава на един измъчен стар патриарх, и с предишния си, добре познат на нас глас разлисти своите приключения. „Това е гласът — прочувствено заговори капитанът, като обяви с куката си, че следва цитат — на ленивеца, чух го да се оплаква, твърде рано ме събуди, отново трябва да заспя. Разпръсни враговете му и ги срази!“
Капитанът седна с вид на човек, който с уместни слова бе изразил чувствата на всички присъствуващи, но веднага се надигна пак, за да представи мистър Тутс — мистър Тутс бе много обезпокоен от появата на непознато лице, очевидно предявяващо права над фамилното име Джилс.
— Макар че — със заекване заговори мистър Тутс — аз не съм имал удоволствието да ви познавам, сър, преди вие… преди вие…
— Да изчезнете от погледа, но да останете скъп за паметта — тихо подсказа капитанът.
— Точно така, капитан Джилс! — изрази одобрението си мистър Тутс. — Макар че аз не съм имал удоволствието да ви познавам, мистър… мистър Солс — добави Тутс, измисляйки името в момента в изблик на вдъхновение, — преди това да се случи, аз изпитвам голямо удоволствие, уверявам ви, да… да се запозная сега с вас. Надявам се — продължи мистър Тутс, — че вие се чувствувате добре, доколкото може да се очаква.
След тези учтиви слова мистър Тутс седна изчервен и започна да се киска.
Старият майстор на корабни уреди, настанил се в едно кътче между Уолтър и Флорънс, кимна с глава на Поли, която го гледаше усмихната и радостна, и отвърна на капитана по следния начин:
— Нед Кътъл, скъпи приятелю, макар че научих туй-онуй за настъпилите тук промени от ей тази моя мила приятелка… какво мило лице има тя и колко е приятно на странника да го зърне при завръщането си у дома! — отклони мислите си стария човек и разтърка ръце с познатия си замечтан вид.
— Чуйте го само! — тържествено възкликна капитанът. — „Ето жената, пленила всички мъже на света“96. За да намериш тези думи — обърна се той към мистър Тутс, — разлисти „Адам и Ева“, братле.
— Непременно ще го направя, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс.
— Макар че научих туй-онуй за настъпилите тук промени от нея — продължи майсторът на корабни уреди, като извади предишните си очила от джоба и също както по-рано ги сложи на челото си, — те са толкова големи и неочаквани и аз съм така зашеметен при вида на моето скъпо момче и при вида на… — той погледна към сведените очи на Флорънс и не се осмели да довърши мисълта си — че аз… аз не съм в състояние да кажа много тази вечер. Но защо ти, скъпи Нед Кътъл, не ми писа?
Удивлението, изписало се върху лицето на капитана, несъмнено стресна мистър Тутс, който така се бе втренчил в него, че направо не можеше да откъсне очи.
— Да ти пиша ли! — повтори капитанът. — Да ти пиша ли, Сол Джилс?
— Ами да — отвърна старият човек. — Или до Барбадос, до Ямайка или до Демерара. За това те бях помолил.
— Това си ме помолил, Сол Джилс? — попита капитанът.
— Да — рече старият човек. — Не помниш ли, Нед? Сигурно не си забравил? Във всяко свое писмо.
Капитанът свали колосаната си шапка, закачи я на куката, приглади косата си изотзад с ръка и както бе седнал, огледа присъствуващите, а видът му изразяваше пълно недоумение и примиреност със съдбата.
— Ти като че не ме разбираш, Нед! — каза старият Сол.
— Сол Джилс — заговори капитанът, след като дълго се вглежда в него и в околните, без да проронва ни дума. — Аз съм напълно сащисан. Кажи няколко думи за приключенията си, моля те! Нима не съм могъл да вдигна котва? Нима не съм могъл? — замислено промълви капитанът и се огледа втренчено встрани.
— Ти знаеш, Нед — рече Сол Джилс, — защо заминах. Разпечата ли плика, Нед?
— Ами че да — потвърди капитанът. — Разбира се, че разпечатах плика.
— И прочете какво пише вътре? — каза старият човек.
— Прочетох го — отвърна капитанът, като го гледаше внимателно, а след това започна да цитира по памет: — „Скъпи Нед Кътъл! Напускайки дома си и отправяйки се към Антилските острови с отчаяната надежда да събера сведения за скъпото ми…“ Ето го къде е седнал! Ето го Уол’р! — извика капитанът, сякаш изпита облекчение да се залови за нещо действително съществуващо и неоспоримо.
96
Ето жената, пленила всички мъже на света — цитатът е от Джон Гей, английски поет и драматург (1685–1732), но капитанът споменава Библията — епизода, в който Адам е съблазнен от Ева.