Тази сутрин мисис Миф проявява по-голямо раздразнение към простите хорица, отколкото обикновено. Тя има непоклатими възгледи по въпроса за тях, тъй като ги свързва в представите си с безплатните места в черквата. Мисис Миф не се е занимавала с политическа икономия (тя смята, че тази наука има нещо общо със сектантите — „с баптисти, методисти и какви ли не още“, казва тя), но тя изобщо не може да проумее за какво им е на простите хорица да се женят. „Да му се не видяло — възкликва мисис Миф, — четеш им същото, каквото и на другите, а вместо златни лири получаваш по шест пенита.“
Енорийският свещеник мистър Саундс е по-либерален от мисис Миф, но в края на краищата той не се занимава със скамейките. „Трябва да го вършим, мадам — казва той. — Трябва да ги женим. Трябва да се попълват народните училища, както и армията. Трябва да ги женим, ма’ам — добавя мистър Саундс, — за да съществува нацията.“
Мистър Саундс седи на стъпалата, а мисис Миф бърше прахта в черквата, когато се появява една млада, скромно облечена двойка. Смачканото боне на мисис Миф рязко се извръща към тях, защото това ранно посещение я кара да мисли, че става дума за таен брак на избягали от дома си хлапаци. Те обаче не искат да се женят. „Само да се разходим из черквата“ — казва джентълменът. Той пъха щедро възнаграждение в ръката на мисис Миф и киселата й физиономия се смекчава, а смачканото й боне и сухата й, хилава фигура се покланят, като издават пукот.
Мисис Миф продължава да бърше прахта и да тупа възглавничките — казват, че коленете на възрастния джентълмен с пожълтялото лице били изнежени, — но лъскавите й очи, привикнали да наблюдават хората по скамейките, не се откъсват от младата двойка, която се разхожда из черквата. „Кхм! — кашля мисис Миф и нейната кашлица е по-суха и от сеното във възглавничките за коленичене, за които се грижи. — Ако не бъркам, в най-скоро време някоя сутрин ще дойдете при мене, скъпи мои!“
Те се взират в една плоча с надпис на стената, поставена в памет на някой починал. Много са далече от мисис Миф, но мисис Миф вижда с крайчеца на окото си как девойката се обляга на ръката на момъка и как той свежда глава над нея. „Да, да — мърмори си мисис Миф, — и по-лошо би могло да бъде. Вие поне сте прилична двойка.“
Мисис Миф не влага никакво чувство в забележката си. Тя просто говори делово. Брачните двойки я вълнуват точно толкова, колкото и ковчезите. Тя е толкова хилава, ъгловата, суха възрастна жена — истинска скамейка, — че от нея можеш да очакваш отзивчивост колкото от една треска. Но мистър Саундс, който е закръглен и е облечен в сюртук с алена обшивка, има друг темперамент. Докато те двамата, застанали на стъпалата, гледат как младата двойка се отдалечава, той казва, че тя имала хубава фигура, нали, и доколкото могъл да види (тъй като на излизане тя била свела глава), и необикновено хубаво лице. „Общо взето, мисис Миф — със задоволство отбелязва мистър Саундс, — за нея може да се каже, че е истинска пъпчица.“
Мисис Миф изразява съгласието си със сдържано кимане на смачканото си боне, но забележката предизвиква у нея голямо неодобрение и тя взема решение за себе си в никакъв случай да не става съпруга на мистър Саундс, независимо какви пари може да й предложи той и независимо, че е енорийски свещеник.
А за какво ли си говорят двамата млади, когато излизат от черквата и от двора?
— Скъпи Уолтър, благодаря ти! Сега мога да замина щастлива!
— А когато се върнем, Флорънс, ние отново ще дойдем да видим гроба му.
Флорънс вдига блесналите си от сълзи очи към ласкавото му лице и притиска свободната си ръка към другата си свенлива, малка ръчица, хванала се за него.
— Много е рано, Уолтър, и улиците са почти съвсем безлюдни. Хайде да се поразходим!
— Но ти ще се умориш, скъпа.
— О, не! Аз бях много уморена преди, когато за пръв път се разхождахме заедно, но не и сега.
И така, не много променени (тя все така невинна и чистосърдечна, а той — честен, изпълнен с надежди, изпитващ още по-голяма гордост от нея), Флорънс и Уолтър крачат заедно по улиците в деня на своята сватба.
Дори когато някога като деца бяха вървели така по улиците, те не бяха толкова откъснати от всичко наоколо, както сега. Детските им крачка тогава не бяха стъпвали по такава вълшебна земя, както днес. Детското доверие и обич могат да бъдат проявявани много пъти към различни хора. Женското сърце на Флорънс обаче, едно недокоснато съкровище, можеше да се отдаде само веднъж и при обида или изневяра то би посърнало и би се разбило.