— Да те благославя бог, Сузан, скъпа Сузан! Ако можеш да опишеш пред някого любовта, която изпитвам към Уолтър, и достойнствата, които са ме накарали да го обикна, направи го заради него! Сбогом! Сбогом!
Те предварително са решили да не се връщат при мичмана, а да се разделят тук. Наблизо ги чака карета.
Мис Нипър не може да говори. Тя само плаче, хълца и прегръща господарката си. Мистър Тутс се приближава, утешава я и я взема под своя опека. Флорънс му подава ръка, подава му и устните си с преизпълненото си от радост сърце, целува чичо Сол и капитан Кътъл, и младият й съпруг я отвежда.
Сузан обаче не може да остави Флорънс да си замине, отнасяйки печален спомен за нея. Тя е възнамерявала да се държи съвсем по друг начин и горчиво се укорява. Обзета от намерението да се опита за последен път да поправи впечатлението, което е оставила, тя пуска мистър Тутс и се втурва след каретата, за да се покаже усмихната на прощаване. Отгатнал мислите й, капитанът се затичва след нея, тъй като той смята, че негов дълг е да изпрати младоженците с радостни възгласи, ако е възможно. Чичо Сол и мистър Тутс остават пред черквата да ги чакат.
Каретата е заминала, но улицата е стръмна, тясна и задръстена от фургони и Сузан е уверена, че ще съзре каретата спряла недалеч. Капитан Кътъл я следва по петите, докато тя лети по нанадолнището. Той размахва колосаната си шапка, давайки по този начин сигнал, който може да бъде забелязан от съответната карета, а може и да не бъде забелязан.
Сузан оставя назад капитана и се изравнява с каретата. Тя надниква през прозореца, вижда Уолтър и кроткото лице до него, пляска с ръце и крещи:
— Мис Флой, скъпа! Погледнете! Сега всички сме много щастливи, мила! Още веднъж сбогом, съкровище, още веднъж!
Самата Сузан не разбира как успява за един миг да си пъхне главата през прозореца, да целуне Флорънс и да я прегърне през шията.
— Сега всички сме много… много щастливи, скъпа мис Флой! — казва Сузан, но гласът й подозрително потреперва. — Сега няма да ми се сърдите, нали?
— Да се сърдя ли, Сузан?
— Няма, нали? Зная, че няма да ми се сърдите, няма, нали, миличка, скъпа моя! — нарежда Сузан. — А ето го и капитана… вашия приятел капитана, нали разбирате… който иска да ви каже сбогом още веднъж.
— Урааа, Радост за сърцето! — с цяло гърло крещи капитанът, а върху лицето му се чете голямо вълнение. — Урааа, Уол’р, момчето ми! Ураа! Урааа!
Младият съпруг, надвесен от единия прозорец, младата съпруга — от другия, капитанът, вкопчен в едната врата, Сузан Нипър — в другата, каретата, независимо дали иска, или не, е принудена да се движи напред, а всички други каруци и карети протестират, че тя е спряла движението — никой не е виждал подобна суматоха на четири колела. Сузан Нипър обаче храбро устоява на намерението си. Тя непрестанно се усмихва на господарката си, усмихва се до последния миг, макар и през сълзи. Когато Сузан най-сетне изостава назад, капитанът, със силно развяна от вълнението яка, продължава ту да се показва, ту да се скрива от прозореца, крещейки: „Ураа, момчето ми! Ураа, Радост за сърцето!“, докато става невъзможно повече да се движи успоредно с каретата. Накрая, когато каретата се скрива от погледа и капитанът се доближава до Сузан Нипър, тя пада в несвяст и я отнасят в една хлебарница, за да се свести.
Чичо Сол и мистър Тутс, седнали върху каменния фундамент на оградата, търпеливо чакат в двора на черквата да се завърнат капитан Кътъл и Сузан. Тъй като и на двамата нито им се говори, нито им се слуша, те си правят чудесна компания и са много доволни. Когато отново всички се прибират при малкия мичман и сядат да закусват, никой не е в състояние да хапне нито една хапка. Капитан Кътъл си дава вид, че се нахвърля лакомо върху препечения хляб, но скоро се отказва от преструвката. След закуската мистър Тутс казва, че щял да се върне вечерта, и през целия ден се скита из града, изпитвайки смътно усещане, като че не е спал в продължение на две седмици.
Странно очарование се излъчва от дома и от стаята, където толкова често седяха заедно, а сега е съвсем опустяла. Това очарование засилва, но и успокоява болката от раздялата. Когато мистър Тутс идва вечерта, той казва на Сузан Нипър, че никога не му е било толкова мъчно и все пак в тази мъка има нещо сладостно. Той се изповядва пред Сузан Нипър, когато остава насаме с нея, и й описва чувствата, които са го обзели, когато тя откровено му е казала мнението си относно възможността мис Домби някога да го обикне. Преизпълнен с доверие, породено от общите им спомени и от сълзите им, мистър Тутс й предлага да излязат заедно и да купят нещо за вечеря. Мис Нипър се съгласява и те купуват множество вкусни неща, а после с помощта на мисис Ричардс чудесно сервират масата за вечеря, преди да са се прибрали капитанът и старият Сол.