Капитанът и старият Сол са били на борда на кораба, отвели са Дио там и са се погрижили за натоварването на сандъците. Те имат много неща да разправят за популярността на Уолтър, за удобствата, които ще има на разположение — оказало се, че той непрестанно тихичко си работел рано сутрин и късно вечер, докато направил каютата си „картинка“ (според думите на капитана), за да изненада младата си съпруга.
— Забележете, дори каютата на един адмирал не може да бъде по-подредена — казва капитанът.
Но едно от нещата, които доставят най-голяма радост на капитана, е увереността му, че големият часовник, щипците за захар и чаените лъжички се намират на кораба, и той току си мърмори под нос: „Ед’ард Кътъл, приятелю, ти избра най-верния курс, когато предаде онова малко имущество за съвместно притежание. Ти знаеш къде е брегът, Ед’ард — добавя капитанът, — и това ти прави чест, приятелю.“
Старият майстор на корабни уреди е по-смутен и разсеян от преди и дълбоко изживява сватбата и раздялата.
За него обаче е голяма утеха да вижда до себе си стария си приятел Нед Кътъл и на лицето му се четат признателност и задоволство, когато сяда на масата да вечеря.
— Моето момче е останало живо и преуспява в живота — казва старият Сол Джилс и разтърква ръце. — Нима имам право да изпитвам нещо друго освен признателност и радост!
Капитанът не е заел още мястото си на масата, мотае се около нея известно време, а после се спира нерешително, поглежда неуверено мистър Джилс и казва:
— Сол! Долу е последната бутилка със старата мадейра. Искаш ли да я донесем, момчето ми, и да я изпием тази вечер за здравето на Уол’р и невястата му?
Майсторът на корабни уреди поглежда замислено капитана, пъха ръка във вътрешния джоб на сюртука си с цвят на кафе, вади тефтера си и измъква едно писмо.
— До мистър Домби — казва старият човек. — От Уолтър. Да бъде изпратено след три седмици. Ще го прочета: „Сър! Ожених се за дъщеря Ви. Тя се отправи заедно с мен на далечно плаване. Да бъда предан на нея, значи да не предявявам никакви изисквания нито към нея, нито към Вас, а господ ми е свидетел, че аз съм й предан.
Защо, след като я обичам повече от всичко на земята, аз без всякакви угризения на съвестта свързах живота й с моя живот, който е изпълнен с опасности и рискове? На този въпрос няма да отговарям. Вие знаете защо, а Вие сте неин баща. Не я укорявайте. Тя Вас никога не е укорила.
Не мисля и не се надявам, че Вие някога ще ми простите. Това е последното нещо, което мога да очаквам. Ако обаче настане час, когато за Вас би представлявало утеха да знаете, че до Флорънс има човек, чиято главна задача в живота е да изтрие от паметта й спомена за предишните страдания, то аз най-тържествено Ви заявявам, че ако настане такъв час, Вие можете да изпитвате пълна увереност в това.“
Соломон внимателно слага писмото в тефтера си, а после поставя отново тефтера във вътрешния джоб на сюртука си.
— Няма още да изпиваме последната бутилка със старата мадейра, Нед — казва замислено старият човек. — Рано е.
— Рано е — съгласява се капитанът. — Да. Рано е.
Сузан и мистър Тутс са на същото мнение. След известно мълчание те всички сядат да вечерят и пият нещо друго за здравето на младоженците. А последната бутилка със старата мадейра продължава да лежи необезпокоявана сред прахта и паяжините.
След няколко дни в открито море излиза величествен кораб, опънал белите си криле от попътния вятър.
На палубата е Флорънс — и за най-грубия моряк на борда тя е олицетворение на изяществото, красотата и невинността, нейното присъствие доставя радост и е добро знамение за благополучието на плаването. Нощно време е и те двамата с Уолтър седят сами и наблюдават великолепната лунна пътека.
Флорънс обаче не може вече да я вижда ясно, защото сълзи замъгляват очите й. Тогава тя скланя глава на гърдите му, обвива ръце около шията му и казва:
— О, Уолтър, скъпи мой, толкова съм щастлива!
Съпругът й я притиска до сърцето си и те замлъкват, а величественият кораб продължава своя безметежен път.