Служителите във фирмата се разпръснаха, след като си устроиха малък банкет в знак на съболезнование, който бе оживен от весели песни и премина чудесно. Някои от служителите се настаниха на служба в странство, втори постъпиха в други фирми на страната, трети, внезапно спомнили си с обич за свои родственици в провинцията, се отправиха към тях, а четвърти дадоха обявление във вестниците, че търсят работа. От всички служащи във фирмата остана единствено мистър Пърч, който седеше на своята поставка и наблюдаваше счетоводителите или пък слизаше оттам, за да спечели благоразположението на главния счетоводител, който щеше да го назначи в дружеството за осигуряване против пожар. Кантората скоро стана мръсна и придоби запуснат вид. Главният продавач на пантофи и нашийници за кучета, чийто дюкян се намираше на ъгъла в двора, би се позамислил дали е благоразумно вече да допира периферията на шапката си с показалеца, в случай че се появи мистър Домби. А носачът, скрил ръце под бялата си престилка, изнасяше чудесни нравоучителни речи за самолюбието, което според него трябвало да се римува с думата гибел.
Мистър Морфин, ергенът със светлокафявите очи, с леко посребрената коса и бакенбарди, бе навярно единственият човек във фирмата — като се изключи, разбира се, главата на фирмата, — който бе искрено и дълбоко съкрушен от сполетялата ги беда. В продължение на много години той се бе отнасял към мистър Домби с необходимото уважение и почит, но никога не бе лицемерил, не бе раболепничил и не бе подхранвал тщеславието на господаря си за постигане на собствените си цели. По тази причина на него не му беше нужно да си отмъщава за самоунижението, той не таеше у себе си дълго навивана пружина, която внезапно да се развие. Работеше от сутрин до вечер, за да изясни всичко, което изглеждаше объркано и сложно в отчетите за операциите на фирмата; винаги беше на разположение, за да разясни това, което се нуждаеше от разяснение; заседяваше се до късно през нощта в предишния си кабинет, изучавайки отделни въпроси, за да спести на мистър Домби необходимостта лично да дава мъчителни обяснения. А после се завръщаше в своя дом в Излингтън и преди да си легне, се опитваше да се успокои, като изтръгваше от своето виолончело печални и унили звуци.
Една вечер той се успокояваше посредством този мелодичен отдушник и тъй като бе много разстроен от събитията през изтеклия ден, търсеше утеха в най-ниските тонове, когато хазайката му (за щастие тя бе глуха и възприемаше неговите музикални изпълнения единствено като боботене в костите си) съобщи, че го търсела някаква дама.
— В траур — добави тя.
Виолончелото мигновено замлъкна, музикантът го постави нежно и грижливо на дивана и даде знак да поканят дамата вътре. Той бързо излезе от стаята и срещна Хариет Каркър на стълбите.
— Сама! — възкликна той. — При това Джон беше тук тази сутрин! Да не се е случило нещо лошо, скъпа? Впрочем — добави той — лицето ви говори за нещо съвсем друго.
— Боя се тогава, че четете на лицето ми егоистични чувства — отвърна тя.
— Във всички случаи лицето ви е много приятно — каза той — и ако то разкрива егоистични чувства, това е ново за вас и заслужава да се види. Аз обаче не вярвам.
Той й подаде стол и седна насреща й, а виолончелото лежеше кротко на дивана помежду им.
— Вие ще престанете да се учудвате, че съм дошла сама и че Джон не ви е предупредил за моето идване — рече Хариет, — и всичко ще разберете, когато ви кажа защо съм дошла. Мога ли да започна?
— Това би било най-доброто.
— Да не съм ви прекъснала работата?
Той посочи към виолончелото на дивана и рече:
— Цял ден съм работил. Ето кой ще потвърди. Доверявам му всичките си грижи. Бих искал да няма какво друго да споделям освен собствените си грижи.
— Фирмата фалира ли? — попита Хариет със сериозен глас.
— Напълно.
— И никога ли няма да се възобнови?