— Никога.
Ведрото й лице не помръкна, когато тя беззвучно повтори думата с устни. Тази нейна реакция като че предизвика у него известна неволна изненада. Той продължи:
— Никога. Спомняте си какво ви казах. През цялото това време беше невъзможно той да бъде убеден. Невъзможно беше да се разисква с него, а понякога дори и да се говори с него. Случи се най-лошото. Фирмата банкрутира и никога вече няма да стъпи на крака.
— А мистър Домби разорен ли е?
— Разорен.
— Никакво ли частно имущество не му остава? Нищо ли?
Някаква възбуда в гласа й и едва ли не радостното изражение на лицето й го изненадваха все повече и повече. Тези прояви бяха в рязко противоречие със собствените му чувства и предизвикваха у него разочарование. Замислено загледан в нея, той забарабани с пръстите на едната си ръка по масата и като поклати глава, каза след известно мълчание:
— Не зная точно с какви средства разполага мистър Домби. Несъмнено те са големи, но и дълговете му са огромни. Той е извънредно честен и почтен човек. Всеки друг на негово място би се спасил, като влезе в споразумение с кредиторите си, което би довело до минимални, почти незабележими загуби за тези фирми, с които е търгувал, а той би имал с какво да живее — и мнозина биха постъпили така. Той обаче твърдо е решил да заплати всичко сам до последния фартинг. Той сам каза, че неговите средства щели да покрият почти всички дългове на фирмата и никой нямало да понесе големи загуби. Ах, мис Хариет, няма да е зле по-често да си спомняме, че понякога пороците не представляват нищо друго освен доведени до крайност добродетели. В това решение ясно проличава неговата гордост.
Тя го слушаше почти с предишното изражение на лицето си и твърде разсеяно, което показваше, че мислите й са заети с нещо друго. Когато той замълча, тя бързо попита:
— Виждали ли сте го напоследък?
— Никой не го вижда. Когато поради тази катастрофа в делата му е наложително да излезе от къщи, той излиза специално за случая, а после отново се прибира у дома, затваря се и не желае да види никого. Той ми изпрати писмо, в което ми благодари за предишната ми служба, като й дава по-висока оценка, отколкото тя заслужава, и се сбогува с мен. На мен ми е неудобно да му се натрапвам сега, след като не сме общували много и в добрите времена, но въпреки това се опитах да вляза във връзка с него. Писах му, ходих там, умолявах. Усилията ми се оказаха напразни.
Той я наблюдаваше с надеждата, че тя ще прояви по-голяма отзивчивост, и говореше сериозно и прочувствено, за да я трогне. У нея обаче не настъпваше промяна.
— Да, да, мис Хариет — добави той с разочарован тон, — но не е там работата. Не сте дошли тук, за да слушате тези неща. Мислите ви са заети с по-приятна тема. Споделете я с мен и ще можем и двамата да участвуваме в разговора.
— Напротив, темата е същата — бързо възрази Хариет с искрено недоумение. — Нима би могла да бъде друга? Не е ли естествено ние двамата с Джон напоследък да мислим и разговаряме много често за тези големи промени? Мистър Домби, на когото той толкова години е служил… вие знаете при какви условия… да бъде докаран до такова състояние, каквото описвате, а ние да бъдем богати.
Нейното добро, искрено лице се бе понравило на мистър Морфин, ергена със светлокафявите очи, още в първия миг, щом го бе зърнал, но сега това засияло от радост лице му се нравеше по-малко от когато и да било.
— Не е необходимо да ви напомням — рече Хариет и сведе поглед към черната си рокля — по какъв начин се промени нашето финансово положение. В онзи ужасен ден брат ни Джеймс не остави никакво завещание и никакви други роднини освен нас.
Макар че лицето й пребледня и стана тъжно, то му се понрави повече, отколкото до преди миг. Той като че задиша с облекчение.
— На вас ви е известна нашата история — продължи тя. — Историята за двамата ми братя, свързана със злочестния, нещастния джентълмен, за когото говорихте с такава преданост. Вие знаете колко скромни са потребностите на нас двамата с Джон… и колко малко се нуждаем от пари след живота, който водихме в продължение на много години, особено сега, когато благодарение на вашата добрина той си изкарва доход, предостатъчен за нас двамата. Вие навярно се досещате за каква услуга съм дошла да ви моля?
— Съмнявам се. Преди миг като че ли се досещах. Сега обаче смятам, че бъркам.
— Няма да кажа нищо за починалия си брат. Ако мъртвите знаят какво вършим… но вие ме разбирате правилно. За живия си брат обаче бих могла много да говоря. Но не го ли обрисува достатъчно добре фактът, че той желае да изпълни този свой дълг — затова аз дойдох да диря помощта ви, без която няма да се справим — и не може да се успокои, докато този дълг не бъде изпълнен?