Тя отново изправи глава и грейналото й от радост лице започна да изглежда прекрасно в очите на този, който внимателно я наблюдаваше.
— Скъпи сър — продължи тя, — всичко трябва да се извърши много предпазливо и тайно. Вие с вашите познания и опит ще посочите необходимия начин. Навярно мистър Домби трябва да остане с впечатлението, че тази сума неочаквано е оцеляла въпреки разорението му или пък че тези, с които е сключвал големите сделки, доброволно му отдават своята дан за неговата честност и почтеност, или пък че това е някакъв стар дълг, който досега не е бил платен. Навярно има много начини, за да се извърши това. Уверена съм, че вие ще изберете най-подходящия. Услугата, за която дойдох да ви моля, е да сторите това, проявявайки свойствената си доброта, великодушие, деликатност. Моля ви никога да не говорите пред Джон по този въпрос, тъй като, извършвайки това дарение, той най-много се радва, че ще го извърши тайно, без да чува каквито и да е похвали. За нас ще остане много малка част от наследството, а от останалия капитал мистър Домби ще получава пожизнена рента. И ви моля да запазите нашата тайна… в това впрочем не се съмнявам… и отсега нататък да не я споменаваме дори помежду си. Нека тя да се съхрани в паметта ми единствено като нова причина, за да бъда благодарна на небето и да се гордея с моя брат.
Такъв възторг би могъл да се изпише само върху лицето на ангелите, когато сред деветдесет и девет праведници в рая попадне един разкаял се грешник. Лицето й не помръкна и не се засенчи от радостните сълзи, замъглили очите й, а засия още по-ярко.
— Скъпа моя Хариет — заговори мистър Морфин след известно мълчание, — не бях подготвен за такова нещо. Трябва ли да разбирам, че в това благородно дело вие отдавате и вашата част от наследството наред с тази на Джон?
— О, да! — отвърна тя. — След като толкова дълго време ние сме делили всичко помежду си и сме имали общи грижи, надежди и стремежи, нима бих позволила да не участвувам в това дело със своя дял? Нима не трябва да настоявам на правото си да остана докрай помощник и другар на брат си?
— Да ме пази бог да оспорвам това ваше право! — възкликна той.
— Значи, можем да разчитаме на вашата приятелска помощ? — попита тя. — Бях уверена, че бихме могли.
— Би трябвало да съм много по-лош човек, отколкото… отколкото се осмелявам да се считам или бих искал да се считам, ако не можех да ви уверя в това от все сърце. Да, изцяло можете да разчитате. Кълна ви се, че ще запазя вашата тайна. И ако моите опасения излязат верни и мистър Домби, действувайки в съответствие със своето решение, от което, изглежда, нищо не е в състояние да го накара да се откаже, бъде докаран до пълна мизерия, аз ще ви съдействувам да осъществите плана, замислен от вас двамата с Джон.
Тя му подаде ръка и с щастлив вид сърдечно му благодари.
— Хариет — заговори той, като задържа ръката й в своята, — би било безсмислено и самонадеяно да ви говоря сега за голямата жертва, която правите. Смятам, че не би било по-малко безсмислено и самонадеяно, ако отправя молба към вас още веднъж да обмислите намерението си и да го поограничите. Нямам никакво право да се намесвам в достойния завършек на една дълга история, като натрапвам собственото си незначително мнение. Но аз имам правото да преклоня глава пред това, което споделихте с мен, изпълнен с удовлетворение, че то идва от по-възвишен и чист източник, отколкото моята жалка житейска мъдрост. Ще добавя само следното — аз съм ваш покорен слуга и от всичко на света най-много желая да бъда ваш слуга и близък приятел, след като не мога да бъда като вас.
Тя още веднъж му благодари най-сърдечно и се сбогува.
— В къщи ли си отивате? — попита той. — Позволете ми да ви изпратя.
— Не днес. Сега не си отивам в къщи. Първо трябва да навестя някого, и то сама. Бихте ли дошли утре?
— Да, да — съгласи се той. — Ще дойда утре. Междувременно ще мисля върху предложението ви, за да решим по какъв начин най-добре да постъпим. Навярно и вие ще мислите за същото, скъпа Хариет, и… и… във връзка с това помислете си малко и за мен.
Той я изпрати до каретата, която я чакаше пред входа, и ако хазайката му не беше глуха, тя би чула как той си мърмори, изкачвайки се обратно по стълбите, след като каретата си замина, че всички ние робуваме на навиците си и че било тъжен навик да стоиш стар ерген.