Виолончелото лежеше на канапето между двата стола, той го взе, без да отмества празния стол, седна и започна да свири някаква провлачена мелодия, като дълго-дълго кимаше замислено към празния стол. Чувството, което изразяваше чрез своя инструмент, макар и удивително трогателно и нежно, бледнееше в сравнение с чувството, изписано върху лицето му, когато поглеждаше към празния стол — то беше толкова искрено, че той бе принуден неведнъж да прибягва до средството на капитан Кътъл и да изтрива лицето си с ръкав. Постепенно обаче виолончелото, в унисон с душевното му състояние, се впусна в мелодичната сюита „Хармоничният ковач“100, която той не спря да свири, докато разведреното му румено лице не засвети съвсем като желязо върху наковалнята на някой истински ковач. Накратко казано, виолончелото и празният стол му правиха компания в ергенската самота почти до полунощ, а докато вечеряше, виолончелото, подпряно в ъгъла на канапето, преливащо от стаената хармония на цяла ковачница, пълна със задружни ковачи, отправяше влюбени погледи към празния стол със своите неизразимо интелигентни извити очи.
Когато Хариет потегли с наемната карета, кочияшът пое по един път, явно не нов за него, лъкатушещ през страничните улички в тази част на предградията, докато накрая стигнаха до едно почти незастроено място, където имаше само няколко стари къщурки с градинки пред тях. Той спря каретата пред портата на една от тези къщурки и Хариет слезе.
В отговор на тихото й позвъняване на вратата се появи една печална на вид жена с бледо лице, с повдигнати вежди и наклонена на една страна глава. Когато видя Хариет, тя се поклони и я поведе през градината към къщата.
— Как се чувствува болната ви тази вечер? — попита Хариет.
— Опасявам се, мис, че е зле. О, понякога тя много ми напомня за Бетси Джейн, дъщерята на вуйчо ми! — с някакъв печален възторг отговори жената с бледото лице.
— С какво ви напомня за нея? — попита Хариет.
— С всичко, мис — отговори другата, — но разликата е в това, че Бетси Джейн беше дете, когато се намираше на прага на смъртта, а тя е възрастен човек.
— Но вие ми казахте, че момиченцето е оздравяло — кротко й напомни Хариет, — така че имаме основания да се надяваме и сега, мисис Уикам.
— А, мис, надеждата е отлично нещо за тези, които имат дух да я изпитват — каза мисис Уикам и поклати глава. — Моят собствен дух не стига дотам, но не мога да го упреквам. Завиждам на тези, които бог е благословил с дух.
— Трябва да се опитате да бъдете по-весела — посъветва я Хариет.
— Благодаря ви, мис, сигурна съм, че е така — мрачно отговори мисис Уикам. — Дори и да бях така устроена, самотата на обстановката тук — извинете ме, че си позволявам да говоря така открито — щеше да убие у мен това настроение само за едно денонощие. Но аз съвсем не съм устроена така. И не бих желала. Малкото дух, който имах, ме напусна преди няколко години в Брайтън и мисля, че се чувствувам по-добре от тази загуба.
Всъщност това беше същата онази мисис Уикам, която беше заместила мисис Ричардс като бавачка на малкия Пол и която смяташе, че е претърпяла гореспомената загуба под покрива на любезната Пипчин. Благодарение на превъзходната, добре обмислена стара система, осветена от отдавнашни обичаи, по силата на която на подобни длъжности като наставници на юноши, проповедници на морала, надзиратели, ментори, болногледачи и прочие се назначаваха по възможност най-мрачните и неприятни хора, мисис Уикам се бе устроила на прекрасната длъжност болногледачка и големите й добродетели бяха горещо възхвалявани от възхитената й многобройна клиентела.
Мисис Уикам, повдигнала вежди и наклонила глава на една страна, освети пътя нагоре по стълбите до една чиста, спретната стая, от която се влизаше в друга, слабо осветена стая с едно легло. В първата стая седеше стара жена и безизразно се взираше през отворения прозорец в тъмнината навън. Във втората стая, изпъната върху леглото, лежеше само сянката на тази, която в една зимна нощ беше презряла дъжда и вятъра. Човек трудно би я познал сега, ако не беше дългата черна коса, която изглеждаше още по-черна поради контраста с побледнялото лице и белите завивки.
О, тези очи, пълни с живот, и това немощно тяло! Очите, така нетърпеливо обърнали се към вратата, така засияли при вида на Хариет! И отпуснатата глава, която не можеше да се повдигне и само бавно се завъртя върху възглавницата!
100
„Хармоничният ковач“ — название на последната част на сюита от Хендел (1685–1759), която обаче е за клавесин, не за виолончело. В същата глава на страница 835 Дикенс прави още една груба музикална грешка. Той споменава несъществуваща соната за виолончело на Бетховен.