Хариет извърна глава от старицата, погледна блестящите очи, приковани в нея, и прочете потвърждение в тях.
— Е! — извика старицата, а треперещата й глава се вирна ужасяващо суетно. — Въпреки че сега съм състарена и грозна — много по-състарена от начина си на живот, отколкото от годините, — някога и аз съм била млада като всички други! Да, и хубавка като много други! На времето аз бях едно свежо селско девойче, миличка — тя протегна през леглото ръката си към Хариет, — и миловидна. В моето село бащата на мисис Домби и неговият брат бяха най-веселите и обичани гости от Лондон. Но те отдавна вече са мъртви! Боже, боже, толкова отдавна! Братът, бащата на моята Алис, се помина първи.
Тя повдигна леко глава и се вгледа в лицето на дъщеря си, като че споменът за нейната младост възкреси в паметта й спомена за младостта на дъщеря й. След това внезапно захлупи лице върху леглото и закри с ръце главата си.
— Те си приличаха толкова много — каза старата жена, без да вдига очи, — колкото могат да си приличат братя, които са почти връстници… едва ли имаха повече от година разлика, доколкото си спомням… и ако бяхте видели моята щерка редом с дъщерята на другия брат, както аз веднъж я видях, щяхте да забележите въпреки разликата в облеклото и начина им на живот, че много си приличат! О, нима приликата е изчезнала и нима само моята щерка… само моята щерка… се е променила толкова много!
— Всички се променяме, майко, всеки по реда си — успокои я Алис.
— Всеки по реда си! — извика старата жена. — Но защо и нейният ред да не дойде, когато е дошъл редът на моята щерка? Майката сигурно се е променила… и тя изглеждаше толкова стара и сбръчкана като мене въпреки всичките си мазила… но тя беше красива. Какво съм сторила аз, аз, какво по-лошо от нея съм сторила аз, че само моята щерка трябва да лежи тук и да гасне?
Надавайки отново див вопъл, тя избяга в стаята, откъдето беше дошла. Но веднага след това пак я прихвана да се върне, дотътри се до Хариет и каза:
— Та това точно ме помоли да ти кажа Алис, миличка. Това е всичко. Открих го в Йоркшир едно лято, когато започнах да разпитвам коя е и всичко друго за нея. Такова роднинство не ми беше от полза тогава. Те нямаше да ме признаят за роднина, а и нямаха какво да ми дадат. Може би по-късно щях да ги помоля за малко пари, ако не беше моята Алис. Мисля, че щеше да ме убие, ако бях го направила. По свой начин тя е не по-малко горда от другата — обясни старата жена, боязливо докосна лицето на дъщеря си и отдръпна ръка, — колкото и смирена да е сега. Но тя тепърва ще ги посрами със своята хубост. Ха-ха! Тя ще ги посрами, моята красива щерка!
Смехът, с който се оттегли, беше по-страшен и от воплите й, по-страшен и от безумните ридания, които последваха, по-страшен и от малоумния вид, с който седна на старото си място и се вторачи в тъмнината!
През цялото време очите на Алис бяха приковани в Хариет и тя нито за миг не беше пуснала ръката й. Сега тя заговори:
— Докато лежах тук, почувствувах, че бих искала да знаеш всичко това. Мислех си, че това може да ти помогне да разбереш какво ме ожесточи толкова. В престъпния си живот слушах толкова много за пренебрегнатия си дълг, че започнах да вярвам, че и към мене не са изпълнили дълга си и че каквото посееш, това ще пожънеш. Аз стигнах някак си до заключението, че когато благородните момичета са имали лош дом и майка, те също, макар и по свой начин, съгрешават, но техният грях не е толкова гнусен като моя и те трябва да благодарят на бога за това. Това сега е минало. Прилича на сън, който не мога много ясно да си спомня и да разбера. А откакто ти започна да седиш тук и да ми четеш, все повече ми прилича на сън. Разказвам ти го така, както си го спомням. Ще ми почетеш ли пак малко?
Хариет се опита да освободи ръката си от нейната, за да отвори книгата, но Алис я задържа още миг.
— Нали няма да изоставиш майка ми? Аз й прощавам, ако въобще има за какво. Зная, че тя също ми прощава и че дълбоко в душата си съжалява за всичко. Нали няма да я изоставиш?