Споменават и мистър Домби, но съвсем между другото. Изказват се предимно предположения откога е знаел, че това ще се случи. Готвачката прозорливо казва:
— Отдавна, бога ми. Мога да се закълна.
И тъй като се допитват и до мистър Пърч, той потвърждава нейното мнение по въпроса. Някой се чуди какво ще направи той и дали няма да се захване за друга работа. Мистър Таулинсън не допуска това и намеква за уединение в един от онези приюти за обеднели аристократи, които са по-сносни.
— Нали знаете, от онези, където ще си има малка градинка — скръбно говори готвачката — и през пролетта ще си отглежда в нея благовонни секирчета.
— Точно така — потвърждава мистър Таулинсън, — и ще принадлежи към едно или друго братство.
— Ние всички сме братя — казва мисис Пърч, оставила за миг чашата си.
— С изключение на сестрите — отговаря мистър Пърч.
— Така се наказват горделивите — отбелязва готвачката.
— Откак свят светува и вовеки веков гордостта се наказва сурово от бог! — допълва прислужницата.
Чувството, което ги е обхванало, докато изказват своите размишления, е чудесно и те усещат една истинска християнска сплотеност при понасянето на този общ удар с такова смирение. Това отлично състояние на духа е нарушено един-единствен път от някаква млада слугиня от кухнята, от по-низшето съсловие, при това с черни чорапи, която до този момент през цялото време е седяла с отворена уста, а сега съвсем неочаквано изстрелва думи със следното съдържание:
— Ами ако не ни платят!
Цялата компания онемява за миг. Готвачката, която първа се съвзема, се обръща към младата жена и иска обяснение как така тя се осмелява да обижда семейството, чийто хляб яде, с такива гнусни подозрения и нима мисли, че човек, у когото е останала поне капчица гордост, може да лиши бедните си слуги от тяхното оскъдно възнаграждение?
— И ако така вярваш и в бог, Мери Дос — казва разпалено готвачката, — не зная докъде смяташ, че ще стигнеш.
Мистър Таулинсън също не знае това, нито пък някой друг, а и младата слугиня от кухнята, изглежда, също няма точна представа и сега, подложена на общия присмех, се покрива със своето смущение като с дреха.
След няколко дни непознати хора започват да се отбиват в къщата и да си уреждат срещи, като че ли домът е техен. Особено внимание заслужава един джентълмен с юдейско-арабска физиономия и масивен ланец на часовника, който си подсвирква в гостната и чакайки друг джентълмен, винаги носещ в джоба си перодръжка и мастило, пита мистър Таулинсън (непринудено наричайки го „мой човек“) дали не знае случайно колко е платено на времето за алено-златистите завеси.
С всеки изминал ден броят на посетителите и деловите срещи в трапезарията се увеличава и всеки джентълмен като че носи перодръжка и мастило в джоба си и винаги му се отдава някакъв случай да ги използува. Най-накрая се оповестява, че ще има търг. Тогава започват да пристигат нови хора с перодръжки и мастило по джобовете си, предвождащи един отряд от работници с каскети, които моментално започват да измъкват килимите, да разбутват мебелите и да оставят хиляди следи от обувките си във вестибюла и по стълбите.
Докато трае всичко това, съветът долу е в пълен състав и тъй като няма какво да прави, върши наистина гастрономически подвизи. Най-накрая един ден всички биват призовани вкупом в стаята на мисис Пипчин и прекрасната перуанка се обръща към тях така:
— Вашият господар има финансови затруднения — казва грубо мисис Пипчин. — Предполагам, че знаете вече.
Мистър Таулинсън, който говори от името на всички, признава, че този факт им е известен.
— Не се съмнявам, че се оглеждате вече за ново местенце — казва мисис Пипчин и заканително клати глава.
Един писклив глас възкликва отзад:
— Така както и вие за себе си.
— Така ли мислите, нагла госпожо? — пита гневната Пипчин и пламналите й очи се стрелват над главите отпред.
— Да, така мисля, мисис Пипчин — отговаря готвачката и излиза напред. — И какво от това, моля?
— Ами тогава можеш да си вървиш веднага, щом искаш — отговаря мисис Пипчин. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се повече да не ти видя очите.