Когато слънцето изгря, той отново се беше затворил в стаята си. Възнамерявал бе да си отиде този ден, но не искаше да разкъса връзката си с дома — последното нещо, което му беше останало. Отложи за следващия ден. Дойде и следващият ден, но пак отложи тръгването си. Всяка нощ, без никой да разбере, излизаше от стаята си и бродеше като призрак из разграбената къща. Сутрин при изгрев-слънце, когато светлината едва проникваше през спуснатите щори на прозореца, с неузнаваемо, посърнало лице, той потъваше в размисли за загубата на двете си деца. Беше загубил и двете. Така в своите мисли ги събираше отново и те вече не бяха разделени. О, ако можеше да ги събере с любовта си в миналото и в смъртта, защото дори смъртта не можеше да отдалечи дъщеря му толкова много!
Силното душевно вълнение и смут не бяха нови за него. Изпитвал ги беше и преди тези свои последни страдания. Те никога не са нови за упоритите и мрачни натури, които трябва да положат много усилия, докато станат такива. Земя, дълго подкопавана, се срутва в един миг. Това, което беше подкопано тук с толкова различни събития, не издържа и отначало лека-полека, а после все по-бързо започна да се руши, докато часовниковата стрелка не спираше своя бяг.
Най-накрая той започна да мисли, че изобщо не трябва да си отива. Все още можеше да се откаже от това, което кредиторите му бяха оставили (те му бяха оставили повече, отколкото бе пожелал), и да прекъсне връзката между себе си и опропастената къща само като прекъсне и другата връзка…
Когато крачеше напред-назад, звукът от стъпките му се долавяше в стаята на предишната му икономка, но значението на тези стъпки оставаше недоловимо, иначе те биха отеквали страховито.
Обществото много се занимаваше с него. Той отново почувствува това. Обществото шушукаше и бъбреше. Не млъкваше нито за миг. Това обстоятелство, както и обърканите и оплетени следи от стъпки го измъчваха до смърт. Предметите започнаха да придобиват неясен, червеникавокафяв цвят. Нямаше вече „Домби и Син“, нямаше ги вече децата му. Върху това трябваше да се помисли, е, добре, ще помисли на следния ден.
Той мислеше върху това и на следния ден и както си седеше на стола и мислеше, виждаше от време на време в огледалото такава картина:
Един призрачен, измъчен, изтощен двойник на самия него, който непрестанно мисли пред празната камина. Ето, той вдигна глава, за да разгледа бръчките по лицето си и хлътналите си бузи, сега пак я отпусна и отново се замисли. Ето, сега стана и започна да се разхожда из стаята, влезе в съседната стая, взе нещо от тоалетката и се върна, притискайки го до гърдите си. Сега погледна към долния край на вратата и се замисли.
Шшт! Какво мисли?
Двойникът си мисли, че ако кръвта започне да се процежда оттам, ще трябва да мине много време, докато прокапе във вестибюла. Тя ще се стича толкова безшумно и така бавно ще тече напред, като ту замира в неподвижна локва, ту сепнато тръгва отново и пак спира в нова локва, че раненият човек ще бъде открит едва когато е вече издъхнал или издъхва. След като дълго обмисля това, двойникът отново стана и започна да се разхожда напред-назад с ръка на гърдите. От време на време той поглеждаше ръката си и с интерес наблюдаваше движенията й. Забеляза колко зловеща и смъртоносна изглеждаше тази ръка.
Сега двойникът отново се замисли! За какво мисли?
Мисли дали ще стъпват в кръвта, когато тя пропълзи дотам, и дали ще я разнасят из цялата къща, сред множеството следи от стъпки, и чак навън, на улицата.
Двойникът седна, вторачил очи в празната камина, и отново потъна в размисъл. Тогава в стаята проблесна светлина — един слънчев лъч. Той обаче не му обърна внимание и продължи да седи замислено. А после внезапно се изправи със страшно лице и онази грешна ръка сграбчи това, което лежеше скрито до гърдите му. В този миг беше възпрян от един вик — висок, пронизителен, несдържан, любещ, възторжен вик и той видя в огледалото само собственото си отражение, а в краката си своята дъщеря!
Да. Своята дъщеря! Вижте я! Ето я! Долу на пода, тя се притиска до него, тя го зове, тя го прегръща, тя го умолява:
— Татко! Миличък, татко! Извини ме, прости ми! Аз се върнах, за да те моля на колене за прошка! Аз никога няма да бъда щастлива без твоята прошка!
Все същата. Съвсем същата. Тя повдига към него същото лице както тогава, в онази страшна нощ. Тя моли за прошка.
— Мили татко, о, не ме гледай така особено! Никога не съм искала да те напускам. Никога не съм мислила за такова нещо, нито преди, нито след това. Аз бях изплашена, когато заминах, и не можех да разсъждавам. Татко, миличък, аз съм се променила. Аз се разкайвам. Разбирам своята вина. Сега осъзнавам своя дълг по-добре. Татко, не ме отпъждай, иначе ще умра!