— Кап’тан Кътъл — обърна се към него мисис Макстинджър, — ако желаете да забравим старата вражда и да видите за последен път своя приятел и моя съпруг като ерген, то ние ще се радваме да ни придружите до църквата. Тази дама тук — и мисис Макстинджър посочи по-войнствената от двете — е моя шаферка и ще бъде щастлива, ако вие й кавалерствувате, кап’тан Кътъл.
При тези думи дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, който, изглежда, беше съпруг на другата дама, явно възрадван от това, че още един мъж ще бъде принизен до неговото положение, веднага направи място на капитан Кътъл и му отстъпи въпросната дама. Дамата начаса го сграбчи и като отбеляза, че няма време за губене, със силен глас издаде команда за тръгване.
Капитанът, отначало много загрижен за приятеля си, а не по-малко и за самия себе си — обхвана го тъмен страх, че може да бъде принуден да се ожени, но той си спомни за обреда и се успокои, защото при една такава церемония по закон трябваше да каже „да“ и следователно той лично беше в безопасност, тъй като твърдо реши, че ако изобщо го попитат, съвсем ясно щеше да отговори „не“, — се беше облял целият в пот и за известно време не усещаше нито че шествието, в което сам участвуваше, се движи, нито че прекрасната му спътница му говори нещо. Когато постепенно се успокои, узна от тази дама, че била вдовицата на някой си мистър Бокъм, заемал длъжност в митницата, че била най-добрата приятелка на мисис Макстинджър, която тя лично считала за образец на техния пол; тя често била чувала за капитана и сега се надявала, че той се разкайва за миналото си; тя вярвала, че мистър Бънсби разбирал какъв дар божи е получил, но се опасявала, че мъжете често не ценели това, което имали, докато не го загубят — и така нататък все в този дух.
Капитан Кътъл не можеше да не забележи, че през цялото време мисис Бокъм не откъсва очи от младоженеца и че всеки път, щом стигнеха до някой двор или тясна уличка, която би дала възможност за бягство, тя заставаше нащрек, за да му отреже пътя, в случай че той се опита да побегне. Другата дама и съпругът й, дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, също зорко бдяха според предварително уговорения план. А злочестият моряк беше така надеждно охраняван от мисис Макстинджър, че всеки опит за спасение чрез бягство беше обречен на неуспех. Това беше толкова явно, че и случайните минувачи го разбираха и подвикваха подигравателно. Страшилището Макстинджър оставаше обаче неизменно безразлична към всичко наоколо, а Бънсби сякаш беше в несвяст.
Капитанът направи безброй опити да осъществи някаква връзка с философа, било то с дума или знак, но цялото му старание беше напразно поради бдителността на стражите и поради присъщото на Бънсби качество да не обръща внимание на външните и очевидни неща. Така те наближиха църквата, една спретната, варосана постройка, в която от скоро служеше преподобният Мелиседек Хаулър, същият, който след много настоятелни молби беше решил да отпусне на света още две години живот, но беше уведомил своите привърженици, че светът неизбежно трябва да загине.
Докато преподобният Мелиседек поднасяше на бога няколко подходящи за случая молитви, капитанът намери сгоден случай да изръмжи в ухото на младоженеца:
— Как си момчето ми, как си?
А Бънсби, съвсем забравил за преподобния Мелиседек, за което само безнадеждното му положение можеше да го извини, отговори:
— Дяволски зле.
— Джак Бънсби — прошепна капитанът, — по своя собствена воля ли вземаш тази жена?
Мистър Бънсби отговори:
— Не.
— Защо тогава я вземаш, момчето ми? — съвсем уместно попита капитанът.
Бънсби, който все още гледаше както винаги с безизразно лице отвъд този свят, не отговори нищо.
— Защо не избягаш? — попита капитанът.
— А? — прошепна Бънсби и за миг в очите му проблесна надежда.
— Да избягаш! — повтори капитанът.
— И каква полза от това? — възрази обезвереният мъдрец. — Тя пак ще ме хване.
— Опитай! — посъветва го капитанът. — Хайде? Съвземи се! Сега е моментът! Бягай, Джак Бънсби.
Джак Бънсби обаче, вместо да послуша този съвет, прошепна с горестен глас:
— Всичко започна там, с този твой сандък. Защо изобщо я изпратих до пристана й в онази нощ?
— Момчето ми — неуверено каза капитанът, — мислех, че си победител, а не победен. Човек с твоите разбирания!
Мистър Бънсби само тихо изстена.
— Хайде! — подбутна го с лакът капитанът. — Сега е моментът! Бягай! Аз ще прикривам отстъплението ти. Времето лети, Бънсби! Питам те, ще бягаш ли? Спасявай свободата си!