Един ден той попита дали гласът, който беше чул преди малко, не е на Сузан. Флорънс отвърна:
— Да, скъпи татко — и го попита дали би желал да я види.
Той каза „много бих искал“ и Сузан не без страх се изправи до леглото му.
Това, изглежда, беше голяма утеха за него. Помоли я да не си отива, да разбере, че той й прощава за това, което му е казала, и че тя трябва да остане. Той и Флорънс сега били съвсем други, добави, и много щастливи. Нека сама да види! И като доказателство притегли нежната главица и я положи на възглавницата до себе си.
Той остана в това състояние в продължение на дни и седмици. Накрая, макар и все още на легло — превърнал се в сянка, с толкова тих глас, че човек можеше да го чуе само ако се наведе съвсем близо до устните му, — кошмарите го напуснаха. Сега той изпитваше някакво смътно удоволствие да лежи пред отворения прозорец и да гледа лятното небе и дърветата, а привечер — залеза, да наблюдава сенките на облаците и листата, като че чувствува някакво сродство с тях. И това беше естествено. Животът и светът се бяха превърнали за него в сянка.
Той започна да се безпокои, че Флорънс се уморява, и често, надмогвайки слабостта си, й прошепваше:
— Скъпа, иди се поразходи на чист въздух. Иди при мъжа си.
Един ден, когато Уолтър беше при него, той му направи знак с ръка да се приближи и да се наведе. След това, като му стискаше ръката, изрази шепнешком увереността си, че можел да му повери детето си, когато умре.
Една вечер по залез-слънце Уолтър и Флорънс седяха заедно в стаята му — той обичаше да ги гледа — и Флорънс, прегърнала бебето, започна тихичко да пее на малкото момченце същата стара песен, която беше пяла толкова често на починалото си братче. Тази вечер той не можа да издържи това. Вдигна треперещата си ръка и я помоли да спре, но на следващия ден пожела тя пак да изпее песента. След това често започна да повтаря вечер същата молба и тя пееше. А той слушаше, извърнал глава.
Веднъж Флорънс седеше до прозореца в неговата стая, а между нея и бившата й прислужница, все така предана нейна помощница, беше поставена кошницата за ръкоделие. Той беше задрямал. Беше чудесен следобед, оставаха още два часа до смрачаване. Тишината и покоят наведоха Флорънс на размисли. В момента тя си спомни единствено онзи миг, когато човекът, който сега лежеше пред нея неузнаваемо променен, я беше представил за първи път на красивата й нова майка. Уолтър, подпрял се на облегалката на стола й, я докосна и тя се стресна.
— Скъпа — каза Уолтър, — долу има един човек, който желае да говори с теб.
Стори й се, че Уолтър изглежда обезпокоен, и затова го попита дали не се е случило нещо.
— Не, не, любов моя! — успокои я Уолтър. — Аз лично видях джентълмена и разговарях с него. Нищо не се е случило. Идваш ли?
Флорънс го хвана подръка и като повери баща си на чернооката мисис Тутс, която работеше толкова чевръсто и сръчно, колкото само една черноока жена би могла, придружи съпруга си по стълбите. В малката приятна гостна с врата към градината седеше един джентълмен, който при влизането й се изправи и тръгна да я посрещне, но поради някаква своеобразност на краката си се отклони към вратата и единствено масата го спря.
Едва тогава Флорънс си спомни, че това е братовчедът Финикс, когото в първия момент не беше успяла да разпознае от сянката на листата. Братовчедът Финикс пое ръката й и я поздрави по случай женитбата й.
— Много бих желал, уверявам ви — каза братовчедът Финикс, — да ми се бе отдала възможността да поднеса по-рано своите благопожелания, но всъщност толкова много мъчителни неща се случиха, следвайки се по петите, както би могло да се каже, че аз самият бях в дяволско състояние и не можех да се появявам в никакво общество. Единственото общество, с което контактувах, беше собствената ми особа и определено може да се каже, че не е никак приятно на човек с добро мнение за своите възможности да се увери, че е способен да отегчи самия себе си, така да се каже, до крайна степен.
Флорънс долови по нещо неопределено, нещо напрегнато и неспокойно в поведението на този джентълмен — а неговото поведение си оставаше винаги джентълменско независимо от присъщите му малки, безобидни чудатости, — както и по поведението на Уолтър, че щеше да последва нещо, свързано с някакво конкретно намерение.
— Аз изразих пред моя приятел Гей, ако ми бъде позволено да го наричам така — започна братовчедът Финикс, — радостта си да науча, че моят приятел Домби решително се подобрява. Вярвам, че моят приятел Домби няма да позволи да се терзае твърде много от мисълта за загубата на състоянието си. Не мога да кажа, че аз самият някога съм претърпял голяма загуба на състояние, тъй като всъщност никога не съм имал голямо състояние, което да загубя. Но каквото имах, загубих го и не съм забелязал това да ме тревожи особено. Зная, че моят приятел Домби е дяволски уважаван човек, и предполагам, че моят приятел Домби много ще се успокои, като разбере, че това е всеобщото мнение. Дори Томи Скрюзър — много жлъчен по природа човек, когото моят приятел Гей вероятно познава — не може да каже нищо в опровержение на този факт.