Глава LXII
Заключителна
Една бутилка, дълго невиждала дневна светлина, потънала в прах и паяжини, е извадена на бял свят и златистото вино в нея сипе искри върху масата.
Това е последната бутилка от старата мадейра.
— Вие сте съвсем прав, мистър Джилс — казва мистър Домби. — Това е много рядко и изключително хубаво вино.
Капитанът, който също присъствува, сияе от радост. Истински ореол от възторг е увенчал пламналото му чело.
— Ние се бяхме зарекли, сър — обяснява мистър Джилс, — имам пред вид себе си и Нед…
Мистър Домби кима с глава на капитана и той грейва все повече и повече от неизразимо задоволство.
— … че все някога ще изпием тази бутилка за щастливото завръщане на Уолтър у дома, въпреки че не сме и помисляли за такъв дом. Ако не възразявате срещу старото ни хрумване, сър, нека посветим тази първа чаша на Уолтър и неговата съпруга.
— За Уолтър и неговата съпруга! — вдига тост мистър Домби. — Флорънс, за тебе, дете мое — и се обръща да я целуне.
— За Уолтър и неговата съпруга! — обажда се мистър Тутс.
— За Уол’р и неговата съпруга! — провиква се капитанът. — Ура-а!
И тъй като капитанът проявява силно желание да се чукне с някого, мистър Домби с готовност протяга своята чаша. Другите правят същото и стаята се изпълва с радостен и весел звън подобно тих звън на сватбени камбани.
Друго заровено вино отлежава, както някога старата мадейра, и слоят прах и паяжини върху бутилките става все по-дебел.
Мистър Домби е побелял джентълмен, чието лице носи дълбоки следи от грижи и страдания, но това са следи от отдавна преминала буря, която е оставила след себе си ясна вечер.
Вече не го безпокоят тщеславни замисли. Единственото, с което се гордее, е дъщеря му и нейният съпруг. Той е станал мълчалив, замислен, тих и не се разделя с дъщеря си. Мис Токс доста често посещава семейството, на което е много предана и където е всеобща любимка. Благоговението й към нейния покровител, някога така велик, е чисто платонично след удара, получен онази сутрин на улица Принцеса, но то съвсем не е намаляло.
След корабокрушението никакви останки от неговото състояние не са доплували до него освен една годишна сума, която той получава неизвестно откъде, придружена с настойчива молба да не се опитва да открие източника и с уверението, че това е дълг и един вид компенсация. Той се посъветва с един свой стар служител по този въпрос, който изрази увереността, че не е непочтено сумата да бъде получавана и че по всяка вероятност произтича от някоя забравена сделка още от времето на старата фирма.
Ергенът със светлокафявите очи вече не е ерген, а съпруг на сестрата на побеляващия младши служител. Макар и много рядко, той посещава своя бивш господар. Нещо в миналото на побеляващия младши служител, а и самото му име го карат да се държи настрана от своя бивш работодател. А тъй като той живее със своята сестра и нейния съпруг, те също се държат настрана. Уолтър се вижда понякога с тях, Флорънс също и тогава приятната къща ехти от звучни дуети, аранжирани за роял и виолончело, а също и от усилията на хармоничните ковачи.
А как вървят делата на дървения мичман след тези промени? Но разбира се, той пак е на своя пост, издал десния крак напред, вторачен в наемните карети, а очите му бдят по-зорко от всякога, тъй като е прясно боядисан от накривената си шапка чак до катарамите на обувките. Над него със златни букви блестят сияйните имена ДЖИЛС и КЪТЪЛ.
Мичманът не върши други дела, а постарому се занимава със своята търговия. На разстояние половин миля около синия купол на Ледънхол Маркет се говори обаче, че някои от старите капиталовложения на мистър Джилс неочаквано са започнали да му носят добра печалба и че той не се е оказал изостанал от времето, както предполагал, а всъщност бил поизпреварил своето време и е трябвало да изчаква. Според мълвата парите на мистър Джилс са почнали да се движат и се движат все по-бързо и по-бързо. Но съвсем сигурно е, че застанал на вратата в своя сюртук с цвят на кафе, с хронометър в джоба и с очила, вдигнати на челото, той сякаш не се тормози от липсата на клиенти, а изглежда много весел и доволен, въпреки че очите му са си все така замъглени, както и преди.
Що се отнася до съдружника му капитан Кътъл, неговата представа за търговската дейност на предприятието „Джилс и Кътъл“ далеч надхвърля действителността. Капитанът едва ли би могъл да се гордее повече със значението на мичмана за търговията и корабоплаването на страната, дори в случай, че ни един кораб не напускаше лондонското пристанище без помощта на дървения мичман. Той изпитва постоянен възторг от собственото си име, изписано над вратата. Прекосява улицата по двадесет пъти на ден, за да го погледне отсреща. И всеки път неизменно казва: