— Ед’ърд Кътъл, моето момче, ако майка ти можеше да научи, че си станал учен човек, добрата старица наистина би се смаяла.
Но ето че мистър Тутс се е втурнал към мичмана с бясна скорост и когато влетява в малката приемна, лицето му е силно зачервено.
— Капитан Джилс — обръща се мистър Тутс, — мистър Солс, щастлив съм да ви уведомя, че мисис Тутс увеличи семейството.
— А, това й прави чест! — възкликва капитанът.
— Желая ви радост, мистър Тутс! — казва старият Сол.
— Благодаря ви — доволно се киска мистър Тутс, — много съм ви задължен. Знаех, че тази новина ще ви зарадва, и затова дойдох лично. Знаете ли, ние определено напредваме. Флорънс, Сузан, а сега и новородената.
— Момиче ли е? — пита капитанът.
— Да, капитан Джилс — казва мистър Тутс, — и това много ме радва. Смятам, че колкото повече копия на тази необикновена жена можем да създадем, толкова по-добре!
— Дръж се здраво! — казва капитанът и се обръща към старото плетено шише без гърло, защото вече е вечер и обичайният скромен запас на мичмана от лули и чаши е на масата.
— За нейно здраве и нека народи още много деца!
— Благодаря ви, капитан Джилс — казва радостният мистър Тутс. — Присъединявам се към вашето пожелание. Ако ми позволите, тъй като знам, че това при дадените обстоятелства няма да е неприятно на никого, ще изпуша една лула.
След това мистър Тутс започва да пуши и в своята откровеност стига до бъбривост.
— Тази очарователна жена неведнъж е доказвала своя възхитителен ум, капитан Джилс и мистър Солс — казва Тутс, — но най-забележителен бе случаят, когато напълно разбра моята преданост към мис Домби.
И двамата му слушатели се съгласяват.
— Защото, знаете ли — продължава мистър Тутс, — аз не съм променил чувствата си към мис Домби. Те са същите, каквито винаги са били. Сега за мен тя пак остава предишното светло видение, каквото беше и преди да се запозная с Уолтър. Когато аз и мисис Тутс започнахме да разговаряме за… накратко, за силна страст, нали разбирате, капитан Джилс…
— Да, да, момчето ми — казва капитанът, — за страстите, които си играят с всички нас… прелисти книгата и ще намериш това място.
— Така и ще направя, капитан Джилс… — съвсем сериозно казва мистър Тутс — когато за първи път засегнахме тази тема, аз обясних, разбирате ли, че съм, така да се каже, „попарено цвете“.
Капитанът е във възторг от сравнението и промърморва, че розата е най-хубавото цвете.
— Но бога ми — не спира мистър Тутс, — тя знаеше толкова за моите чувства, колкото и аз самият. Нямаше нищо ново, което да мога да й кажа. Тя беше единственият човек, който можеше да застане между мен и безмълвната гробница, и го стори по такъв начин, че предизвика възхищението ми за цял живот. Тя знае, че към никого не изпитвам такова благоговение както към мис Домби. Знае, че няма нищо на света, което не бих сторил за мис Домби. Знае, че смятам мис Домби за най-красивата, най-милата и най-добрата от нежния пол. И знаете ли какво казва тя по този въпрос? Удивителен ум! „Скъпи мой, прав си. Аз също мисля така!“
— И аз — обажда се капитанът.
— Аз също — казва Сол Джилс.
— А колко наблюдателна е моята съпруга — подхваща отново мистър Тутс, след като няколко пъти е дръпнал от лулата, унесен в размисли, а лицето му е грейнало в задоволство. — Каква мъдрост притежава! Какви изказвания прави! Снощи например, както си седяхме и се наслаждавахме на семейното си щастие… дума, която, честно казано, много слабо изразява това, което чувствувам в присъствието на жена си… и тя каза колко забележително било сегашното положение на нашия приятел Уолтър. „Ето — казва моята жена, — той е избавен от необходимостта да скита по моретата след първото си дълго плаване с младата си съпруга…“, което, както знаете, беше принуден да направи, мистър Солс.
— Съвсем вярно — потвърждава старият майстор на корабни уреди и потрива ръце.