— Младата. Само шестнадесетгодишна и много сладка, както казват мъжете.
— Говориш за дъщерята на Германик!
Беше ми приятно да му го напомня. Той сбръчка чело, осъзнавайки грешката си. Можеше да се шегува безнаказано с много неща, но никой не се шегуваше с великия римски герой Германик, военачалникът, завладял Германия, за да възстанови честта на Рим.
— Добре — той се изкашля. — Домина Агрипина има нужда от писар, от секретар.
— А ти от шпионин — добавих аз.
Той повдигна вежди и се усмихна лукаво.
— Много си прям — прошепна.
— Искам да знам съвсем точно какво трябва да правя.
— Мисля, че си наясно. След една седмица, на празника на Минерва — той цъкна с език — префектът Сеян ще бъде патрон на игрите в чест на цезаря. Агрипина и семейството й — на устните му пропълзя злорада усмивка — или поне каквото е останало от него, ще бъдат гости в императорската ложа. Ще получиш разрешение да се присъединиш към тях и ще можеш да се представиш на домина Агрипина.
— И какво ще стане, ако не ме иска?
— Пет пари не давам дали те иска — имитира ме той. — Нито дали те харесва. Ще носиш писмо, подпечатано от префект Сеян, в което ясно се заявява, че вече работиш за нея — той се почеса по бузата и отпъди една муха.
Погледнах към бюста на Август Тиберий зад него. Скулпторът го беше разкрасил, беше излъгал безсрамно. Главата му беше като на млад гръцки атлет, с пригладена назад коса, която разкриваше благородно чело, дълъг нос, хлътнали очи и голяма уста. Бях виждал Тиберий отдалеч. Кожата му беше покрита със струпеи, дясното му ухо стърчеше, беше изгубил зъбите си и казваха, че дъхът му вони като канавка. Естествено, подобни наблюдения пазех за себе си. Мъжът извади свитък пергамент, а после малка кожена кесия, която издрънка. Бях нает. Взех писмото и парите и един роб ме изпрати през задния вход.
Затова сега, на празника на Минерва, седях в императорската ложа и гледах как един мъж се приготвя да умре. Честно казано, не бях следил боя. Повече ме интересуваше домина Агрипина, която седеше до двете си сестри на една от високите пейки в задната част на ложата. Чудех се къде е брат й Гай Цезар, по-известен като Калигула, Ботушчето, но после се сетих, че Тиберий беше решил да го вземе със себе си на Капри.
Бях очарован от домина. Тя беше само на шестнадесет, но се държеше като два пъти по-голяма. Облечена бе с обичайното си изящество — бяла стола и бродиран шал, който бе преметнала върху блестящата си черна коса. Друг от подчинените на Сеян ме беше представил. Докоснах се до уханната й ръка и предадох писмото. Тя развърза пурпурния шнур, прочете ръкописа, хвърли го на земята и изобщо не ми обърна внимание.
Разгледах лицето й, високите скули, леката издутина на дясната й буза, която се дължеше на двойния й кучешки зъб и издадената долна устна, която й придаваше вид на вечно нацупена. Но очите й приковаха погледа ми. Не можех да реша дали са тъмносини или черни, но бяха големи, блестящи и изпълнени с живот. Тя се беше взряла в мен, сякаш недовиждаше, но това бе само превземка, заучен жест. Засенчени от дълги мигли, очите й сякаш току-щр се пробуждаха от дълъг, чувствен сън. Докато наблюдаваше Свлиен, от време на време връхчето на езика й се показваше между устните. Като изключим това, тя седеше неподвижно, стиснала ръце в скута си. После изведнъж се обърна и каза с неочаквано плътен глас:
— Сигурно се чудиш къде е съпругът ми.
— Домина — отвърнах, — това не е моя работа.
— Напротив — дръзко отвърна тя и леко се приведе към мен.
Усетих аромата й, лек, но изтънчен, напомнящ мириса на сандалово дърво.
— Това е твоя работа Парменон. Нали шпионираш? Елий Сеян ще те пита: „Къде беше по време на игрите съпругът на малката кучка Домиций Ахенобарб?“
Говореше, все едно бяхме сами. Агрипина беше хитра и внимателно бе подбрала момента. Всички останали крещяха и тропаха с крака, приковали поглед в арената, включително шпионинът, който несъмнено ме наблюдаваше, за да се увери, че аз следя нея.
— Съпругът ми — продължи тя и очите й се разшириха — е в някой бардак по пътя към Остия. Несъмнено е пиян и заровил глава в скута на някоя уличница. Той мирише на пръч и се държи като такъв, но не мога да се оплача, след като самият ни божествен император ми го избра за съпруг. Все пак си запазвам правото да избирам с кого да си легна. Е — усмихна се тя, какво мислиш? Трябва ли да умре Цалакст?
— Домина, би трябвало да живее.
— Съгласна съм.
Тя протегна ръка с вдигнат нагоре палец от императорската ложа.
— Vivat! — извика. — Да живее! Да живее!
Хората се заобръщаха. Аз преместих стола си, взирайки се в събраните нотабили — военачалници, сенатори, жреци и весталки. Потърсих слабото, мрачно лице на Сеян, посивялата му коса, сресана грижливо напред, милата усмивка и раздалечените очи. Той също бе чул вика на Агрипина. Обърна се усмихнат, почеса върха на носа си и присви очи, сякаш търсеше онзи, който вика различно от тълпата. Видя Агрипина, намигна и вдигна ръка. Преместих се напред, за да погледна на арената. Свлиен беше свалил шлема си. Стоеше облян в пот, вдигнал меч за поздрав и чакаше знака на Сеян. Префектът протегна ръка с изпънат палец. Знаех, че ще пощади живота на Цалакст, но в този миг падналият гладиатор направи нещо глупаво. Докато Свлиен беше с гръб към него, може би, защото не можеше да издържи на напрежението, Цалакст вдигна тризъбеца си и замахна към откритото бедро на противника си. Но Свлиен беше бърз — може би бе съзрял сянката му или бе чул нещо — отдръпна се встрани, обърна се и заби меча си в оголеното гърло на Цалакст. Тълпата изрева одобрително. Ръката на Сеян падна. Той сви рамене и се изправи с протегнати ръце, за да приеме не само поздрава на победителя, но и овациите на тълпата. Агрипина седна и поклати глава.