— Ами младият Гай? — попитах.
— Ботушчето ли? Той е със старата лисица на Капри. Само боговете знаят какво става с него. Както и да е — тя отметна един кичур от челото си, — казах ти достатъчно. Сега се върни при Сеян и му разкажи всички пикантни клюки — Агрипина щракна с пръсти. Хайде!
Останах на колене.
— Хайде! — повтори тя.
— Ако го направя, ще умреш.
— Да, Парменон, ти също — тя прокара пръсти през косата ми. — И двамата сме в капан, нали? Ако кажеш на подчинените на Сеян какво съм казала, ще отида при майка си или при брат си на някой самотен остров — тя посочи към пода. — Или при другия ми брат Друз в килиите долу. Но с времето Сеян ще започне да си задава въпроси и за теб, Парменон. Защо младата Агрипина е разкрила сърцето си пред един непознат? Мога ли наистина да се доверя на този Парменон?
Напрегнах уши, надявайки се, че коридорът навън е все още празен. Тази забележителна жена ме бе хванала в капан.
— Знаеш ли защо предпочитам да седя тук, Парменон? Защото вратата е дебела, а под прозореца няма корнизи. Проверила съм внимателно и стените, и пода. Няма дупки за шпиониране, нито цепнатини, където да опреш ухото си. Е, какво смяташ да правиш, Парменон? Живота или смъртта ще избереш?
— Аз…
— Какво ще кажеш? — подигра ми се тя. — Че си само слуга, писар. Че си бълха на масата на Сеян.
— Защо правиш това? — попитах я.
— Не знам. Поемам риск. Наблюдавах те в амфитеатъра. Ти не обичаш кръвопролитията, Парменон.
— Винаги мисля за собствената си кожа.
— Не, Парменон, ти имаш душа и сърце. Много ми харесваш, не се държиш като шпионин. Затова ще те оплета още по-здраво в мрежите си. Нямаме много време. В този миг всички се напиват след игрите. Няма нищо по-добро от малко кръв за изостряне на жаждата за вино и чувствени наслади. Шпионите на Сеян първо ще се задоволят, после ще си спомнят за дълга си. Това е голямата им грешка — кръвта ги заслепява. Такъв е Рим при Тиберий. Чу ли стихотворението, Парменон? — тя затвори очи:
Потръпнах. Думите, прошепнати от Агрипина, се равняваха на предателство. И двамата можехме да бъдем предадени на палачите, за да ни удушат и да хвърлят труповете ни по Стълбата на воплите, преди да паднат в Тибър.
— Той е луд — продължи Агрипина. — Тиберий е луд или е обсебен от демон, а може би и двете. Знаеш ли какво ми каза татко, Парменон? Когато бил пълководец, Тиберий проучвал картите в палатката си нощта преди битката, когато внезапно лампите край него угасвали — тя щракна с пръсти и аз подскочих. — Просто ей така! Тиберий винаги го приемал като знак, че демонът му е наблизо и ще има късмет в предстоящата битка.
— Домина — заекнах, — не бива да ми казваш тези неща.
— Ще ти кажа и още, Парменон. Тиберий е наследник на великия Август, но е прекарал по-голямата част от юношеството си, цупейки се в заточение. Това увредило ума му. Той иска само да убива. Баща ми е мъртъв, мама и двамата ми братя скоро ще се присъединят към него и ако зависи от Сеян, аз и сестрите ми имаме — тя хладно сви рамене — може би година, но не повече от осемнайсет месеца живот. Иди и провери пак коридора, Парменон. Постой малко там, преди да се върнеш.
Подчиних се. Затворих вратата след себе си и се опитах да овладея треперенето си. Агрипина ме беше пратила вън, за да ме изпита. Всеки разумен шпионин би се спуснал като вятър не при Сеян, а към Остия, за да моли и подкупва, само и само да си осигури отплаването до западните острови или дори по-далеч. Лицето ми беше покрито с пот. Стомахът ми така се бе свил, че имах чувство, че ще повърна. Все едно да те събудят от дълбок сън, като залеят лицето ти със студена вода. Бях на не повече от двайсет и три години и дотогава животът ми беше минал като насън, бях виждал онова, което ставаше край мен, но не изпитвах почти нищо. Баща ми беше убит, майка ми, болнава жена, беше починала преждевременно. Приятелите и познатите ми бяха просто хора, с които разговарях, хапвах или спях. За един час всичко това се беше променило. Вървях нагоре-надолу по коридора и дишах дълбоко. Защо, продължавах да се питам. Защо Агрипина ми казваше това? Всичко беше истина, разбира се. Тиберий беше болен, огорчен човек. Историите от Капри го описваха като чудовище. Един от слуховете, които се въртяха из римските кръчми, беше как рибар от острова уловил огромен кефал и, решил да зарадва императора, го понесъл през стръмните скали, за да го изненада. Тиберий бил бесен, че са го обезпокоили. Наредил на пазачите да изтъркат лицето на рибаря с кефала, люспите разранили кожата му и нещастникът изпищял в агонията си: „Добре, че не донесох на императора и огромния рак, който хванах.“