— Парменон, трябвало е да станеш астролог. Чудовището умира!
Сега аз се уплаших. Изтръгнах се от ръцете й, отидох в края на беседката и огледах градината. Агрипина беше винаги предпазлива — наблизо нямаше никой.
— Не ми вярваш, нали? — попита тя. — Парменон, старата мърша най-после умира. Съмнявам се дали ще изкара лятото.
— Откъде знаеш?
— О, знам. Но ти имаш нови заповеди — трябва да посетиш Тиберий.
— Заповеди ли? — попитах. — Нима вече съм твой слуга, домина?
— Парменон, Парменон — тя сложи ръка на корема си. — Нали разбираш, ако не вярвах, че Тиберий ще умре, никога нямаше да зачена.
— Как? — прошепнах аз.
— О, по обичайния начин — разсмя се тя. — Домиций дойде в леглото ми и аз му отпуснах юздите.
— Не — прекъснах я. — За Тиберий?
— Царицата на всички отрови, Парменон. Аконитин.
Гледах я невярващо. Още тогава Агрипина проявяваше интерес към събирането и смесването на отрови. Аконитинът, смлян от билки, расли в Алпите и наричани с най-различни имена: аконит, самакитка, омайниче, беше рядка и силна отрова. Ефектът му напомняше на воднянка — редуващи се периоди на жега и мраз, изтръпване на крайниците, парене в устата и гърлото, замайване, загуба на чувствителност.
— Калигула ли? — попитах.
— Той е добър градинар — Агрипина не можеше да овладее смеха си. — Нали знаеш колко обича Тиберий зеленчуците му? Той окуражаваше Гай да стане градинар и скъпият ми брат послушно изпълняваше заповедите на императора. Ботушчето разполага с повече отрови от мен. Помниш ли съобщението, което занесе на Калигула — че спасението му е на Капри? Ставаше дума за аконита, който расте там. Гай убива Тиберий капка по капка, смесва отровата с охлювите и сметаната, слага по малко и във виното му. — Тя се усмихна и прикри уста с ръка. — Понякога го слага дори в репичките, а всички знаем колко много ги обича Тиберий!
— Може да го хванат.
— Да го хванат? Някой друг ще поеме вината.
— Мислех, че Тиберий има противоотрова за всичко.
— Така е. Той е истинска аптека. Чувал ли си израза „скърцащите врати траят по-дълго“? Тиберий е болен от толкова много неща, че не може да прецени какво става. — Тя се приближи към мен. — Ако взимаш достатъчно дълго аконитин, той ще надвие всяка противоотрова. Гай просто увеличи обичайната доза.
— Но защо сега? — попитах я, поглеждайки крадешком през рамо.
— Не се страхувай толкова, Парменон. Макрон знае всичко и градината е охранявана от най-добрите му хора.
— Защо сега? — повторих. Лицето й стана мрачно.
— Ако Тиберий живее, Парменон, той ще убие всички ни. Не го ли разбираш? През годините след смъртта на Сеян Тиберий започна да си припомня и да съжалява, да се чуди дали Макрон не е бил част от много по-зловещ заговор. След като мама и двамата ми братя умряха, освен Гай, останахме само аз и двете ми сестри. Тиберий може да реши да се отърве от всички ни.
Тя извади свитък пергамент изпод робата си и ми го подаде. Внимателно го развих — беше изписан с драскулки, сякаш писани от дете.
— Тиберий никога не е умеел да пише — заяви Агрипина.
Още първата дума ме смрази: Proscripti — осъдените. Тиберий прекарваше времето си, пишейки списъци на онези, които би искал да види удушени. Мастилото беше избеляло.
— Написан е преди няколко месеца — обясни Агрипина.
Списъкът беше дълъг. Някои от мъжете и жените от него вече бяха умрели. Следваше празно място, после се появиха нови имена. Агрипина, двете й сестри Друзила и Юлия, Макрон и Парменон. Навих пергамента.
— Кога тръгвам? — попитах.
— Колкото се може no-скоро. В момента Тиберий е в Кампания и обикаля из провинцията, защото е твърде уплашен, за да дойде в Рим, но скоро възнамерява да замине за Капри. Щом се върне там, отново ще се заеме със списъците на осъдените. Макрон се е подготвил за това. Вече се е свързал с военачалниците по границите и верността им е гарантирана.
Тя седна на пейката, кръстоса крака и се облегна с полузатворени очи, поглаждайки леко корема си.
— Тиберий не бива да се върне на Капри. Той вече мисли, че умира, има видения. Новата статуя на Аполон, която ще бъде издигната в библиотеката на Сената, му се била явила насън и му казала: „Тиберий, ти няма да доживееш да ме осветиш.“ Имало пожари, които внезапно угасвали или се разпалвали. Любимата змия на Тиберий, която хранеше лично и която беше единственото създание, което можеше да се доближи до него, внезапно умряла и била изядена от мравки. Тя се приведе напред. — Калигула сигурно се е забавлявал, докато е подготвял това. Трябва да го питам как го е направил. Тиберий е разтревожен, той напусна Капри и тръгна по Тибър в трирема, поставяйки войници на двата бряга, за да не може никой да го види. В момента е в Мизен заедно с Калигула и Макрон.