— Предстояща смърт — отбеляза тя. — Нали сова посред бял ден е предвестник на неизбежната гибел?
Сякаш слънцето се бе скрило зад облак. Сега, когато си спомням този миг, разбира се, осъзнавам, че появата на совата не е била случайна: навярно някой от шпионите на Нерон я е донесъл в клетка и я е пуснал в онзи миг. Пошегувах се и се опитах да разведря атмосферата, но Агрипина остана напрегната и бдителна.
Случилото се повлия върху настроението й на вечеря. Агрипина пи твърде много и се впусна в разгорещен спор с Калиен. Безделникът умираше да се прави на обиден и не пропусна възможността.
— Остави го — махна с ръка Агрипина. — Омръзна ми от нацупената му физиономия. Нека ти разкажа за Тиберий. Знаеш ли, че плуваше на Капри с малки момченца, които бяха обучени да го смучат под водата?
Ацерония избухна в смях. Агрипина нареди да намалят светлината. Тъй като беше освободила прислугата, аз се заех с това и изведнъж чух силен трясък.
Спалнята на Агрипина беше в задната част на вилата. Представляваше малка пристройка, издигната на ъгъла, оградена от двуетажни сгради. Никога не ми беше обяснявала защо бе избрала точно тази стая. Повечето хора предпочитат да спят на горния етаж, но тя винаги се приютяваше на долния, в задната част на вилата. Тази спалня беше построена допълнително — с таван от дървени плочи, не обикновени, а издялани от най-качествен ливански кедър, с малки отвори между тях, за да се виждат луната и звездите. Агрипина почиташе луната: обичаше светлината й и когато беше в последната четвърт, често седеше и я наблюдаваше.
Когато стигнах до спалнята, видях, че покривът беше паднал и затрупал Калиен. Леглото и гъркът лежаха под купчина греди и отломки. Агрипина и Ацерония също дотичаха. Шумът беше събудил всички във вилата, появиха се лампи и факли. Някои от робите изпаднаха в истерия, но Агрипина запази спокойствие. Уви се с една наметка и остана на вратата, втренчена в купчината, под която бе погребан любовникът й.
На другата сутрин проучих „злополуката“. Изглежда работниците бяха натрупали каменни отломки върху покривите от двете страни на спалнята. По неизвестни причини те бяха паднали, срутили тавана и смазали Калиен. Част от греда беше смачкала главата му като орех. Друга бе премазала краката му. Агрипина нареди осакатените му останки да бъдат увити в платно и тялото бе отнесено на брега. Набързо издигнаха импровизирана погребална клада и я заляха с благоуханни масла. Агрипина лично взе факлата и я запали. Направи възлияние и прошепна молитвата. Морският ветрец подхвана пламъците и скоро всичко се превърна в пепел. След това домина отказа да се прибере. Отпрати робите, но мен помоли да остана.
— Злополука ли беше това, Парменон?
— Не, домина. Някои от работниците са изчезнали. На покрива имаше материали, но недостатъчно, за да предизвикат такива щети. Проверих напречните греди на тавана.
— И?
— Сглобките са били разхлабени. Предполагам, че вечерта пет-шест души са се качили на покрива с каменните отломки, Но така или иначе Калиен е бил премазан от гредите.
— Хвърлили са камъните отгоре?
— Да, домина. И гредите са поддали. При такъв удар Калиен не е имал никакъв шанс.
— Кой е наредил да го направят?
— Ти знаеш кой — прошепнах. — Домина, ти си на арената, но противниците ти нападнаха първи. Всичко е било добре подготвено: появата на совата следобеда, последвана от ужасна злополука. Убийците са забелязали лампата на Калиен и несъмнено са решили, че двамата сте се оттеглили за почивка.
Агрипина вдигна ръка.
— Не искам да знам повече.
Приближи се до погребалната клада. Мислех, че ще каже още няколко думи, но тя я заобиколи и застана на прибоя, където вълните обливаха обутите й в сандали нозе. Над нея пищяха морски птици. Последвах я, но изостанах, когато видях как се тресат раменете й — един от малкото пъти в живота й, когато видях божествената Агрипина, дъщерята на Германик, наистина да плаче.
— Не ги ли чуваш, Парменон?
— Това са само морски птици.
— Не, Парменон — тя се обърна и изтри сълзите от бузите си. — Духовете ме викат!
ГЛАВА ВТОРА
„На този подвиг начело застана жена.“
Чакахме като гладиатори на арената. Шпионите на Нерон обикаляха вилата, а аз нямах вяра нито на прислугата, нито на робите, ако не бяха пред очите ми. Докато дните се нижеха, присъствахме на нови зловещи поличби и предзнаменования. Агрипина ставаше все по-неспокойна. Все по-често избухваше и редовно я намирах на брега, взряна замислено в морето, сякаш очакваше Нептун да й предскаже бъдещето. Заради интригантската политика на императора бе трудно да различиш приятел от враг. Една сутрин прислужницата влетя, крещейки, че пилетата не искали да се хранят, ужасна поличба. Агрипина скочи на крака с разкривено от гняв лице. Изтича на двора, хвана две от непокорните животинки и ги хвърли в кладенеца.