Выбрать главу

И Мнестер мина под меча.

Когато екзекуциите приключиха, Клавдий настоя да го отведем обратно в двореца, където яде, пи и сълзливо оплаква Месалина.

— Утре ще я видя — заяви той прочувствено. — Ще изслушам обясненията й. — Все повече се разколебаваше, защото гневът му утихваше, а страстта към Месалина се възвръщаше.

Палас съобщи на Агрипина, че Клавдий започнал да нарича Месалина „онази бедна жена“.

— Тя не бива да доживее до сутринта — заяви Агрипина. — Къде е сега?

— Избяга в градините на Лукул.

— Тогава, нека умре там. Парменон — нареди ми домина, — иди при нея. Кажи й, че императорът не е променил решението си. Палас, тя трябва да умре, преди да мръкне.

Колебливо тръгнах. Не, лъжа, не се колебаех — ако Месалина оцелееше, тя отново щеше да си възвърне любовта на Клавдий и щях да изгубя главата си заедно с тази на господарката ми. Независимо дали ми харесваше или не, аз бях на арената и водех смъртоносна битка. Противникът ни беше паднал и почти чувах рева на тълпата:

Hoc Habet! Hoc Habet. Нека си го получи!

Месалина се криеше в една маслинова горичка, просната на земята. До нея беше коленичила майка й. Бившата императрица вдигна поглед с надежда, но когато ме позна, сви устни.

— Пристига сянката на Агрипина — подигра ми се тя.

Коленичих до нея. Дори в този миг Месалина бе невероятно красива: с прекрасните къдрици, които обграждаха изящното й лице, странните очи, които сякаш меняха цвета си, устни като полуразцъфнала роза и кожа, бяла като мляко. Все още носеше костюма си на менада, тялото й бе обляно в скъпи благовония, лицето — изцапано с черно там, където сълзите бяха размазали въглена.

— За какво си дошъл? — прошепна тя и седна.

— Знаеш защо е тук! — отсече майка й.

Високата, сивокоса и строга жена недолюбваше дъщеря си, но поне имаше смелостта да остане с нея през последните часове от живота й.

— Как ти беше името? — Месалина се усмихна през сълзи. — Парменон, нали? Едно ми кажи, Парменон, в двореца ли е домина Агрипина?

— Да!

— Грешката е моя — въздъхна тя. — Трябваше да й взема главата преди години. Свършено е, нали, Парменон?

— Да — отвърнах. — Остава ти само достойната смърт.

— Не тук — зави Месалина.

Тя ме хвана за ръката, изправи се и посочи към малката градинска шатра, закътана между дърветата. Стисна ме здраво и забърза нататък, а майка й ни последва. В шатрата миришеше на влажни дървета и листа, но тя явно вече беше влизала тук, защото вътре гореше лампа, на пода имаше възглавници и завивки, а на една масичка видях пергамент и поднос с пера и мастило. Месалина нареди на майка си да затвори вратата и да пусне резетата, но още докато го правеше, чухме тропот на крака, последван от чукане на вратата. Месалина клекна на пода, уви се със завивките и заскимтя като кученце. В този миг ми дожаля за нея, но не можех да й предложа никаква надежда. Разбиха вратата и един преториански командир влезе в полутъмната стая, придружен от Евод, довереник на Палас.

— Ето къде си, кучко! — изрева той. — Нямаш смелост дори да отнемеш собствения си живот.

Командирът се взря в полумрака, разпозна ме и кимна. Евод сипеше тирада от обиди, докато ние гледахме императрицата. Месалина взе един нож и притисна върха му към гърлото си, после към гърдите си, но не можа да го забие. Преторианецът пристъпи напред. Месалина сведе глава и захлипа.

— Бързо! — прошепна майка й. — Моля те, направи го бързо!

Преторианецът направи още крачка напред.

— Августа!

Месалина вдигна глава с надежда. Командирът беше добре обучен, с едно движение извади меча си от ножницата и го заби в гърлото й. Устата на Месалина се отвори и затвори, ръката й конвулсивно се сви, когато кръвта бликна от зейналата рана. Тя прошепна нещо и полегна настрани. Евод започна злобно да се хили, но Преторианецът притисна окървавения си меч до гърлото му.

— Млъкни, нещастнико! Млъкни! — Той кимна към мен и майката на Месалина, прибра меча си и излезе при кохортата навън.

Бях с него, когато съобщи на императора за смъртта на Месалина. Мъртвопияният Клавдий кимна и изръмжа да му донесат още вино.

Години по-късно, когато всичко се бе превърнало в прах, и с Агрипина се канехме да избягаме в Анций, аз повдигнах темата за края на Месалина.

— Нито веднъж — казах й — след смъртта на съперницата си не си говорила за нея. Не злорадстваше. Не се радваше. Сякаш тя никога не беше съществувала.

— Тя беше просто противник — отвърна Агрипина. — Умря и всичко приключи.

— Как го постигна? — попитах. — Как жена като Месалина изгуби разума си и се замеси в такава глупост?