— Какво да правя с Клавдий? — повтори Агрипина.
Бяхме седнали в една от градините на двореца — зловещо място, някога използвано за гробище на просяци. Очертанията на гробовете все още си личаха. По времето на Август било забранено да се използва за гробище и започнали да го разорават. Седемдесет години разораване беше спомогнало за образуване на плодородна почва, в която растяха почти всеки храст и цвете, познати в империята. Тежкият мирис на цветя бе почти непоносим, но малко птички прелитаха или гнездяха тук. Мнозина твърдяха, че мястото е омагьосано и многобройните дворцови магьосници и гадатели често ровеха из изоставените гробове за кости и билки, с които да правят магическите си отвари.
— Слушаш ли ме, Парменон?
— Винаги те слушам, августейша — отвърнах й.
— Не бъди саркастичен — Агрипина ме ощипа по ръката. — Остаряваш, Парменон — тя разроши косата ми. — Тук вече има доста сребро, но по-голямата част си натрупал на сигурно място, нали? Мислил ли си някога да ме напуснеш?
Посочих една пеперуда, кацнала върху цвете.
— Аз приличам на нея. Бих искал да отлетя, но нещо ме дърпа назад.
Агрипина се приведе и затегна връзката на посребрените си сандали, после попи потта по шията си.
— Чу ли слуховете?
— Чух, че Лепида е мъртва.
— Да, майката на онази уличница — Агрипина погледна към небето. — Трябваше да си отиде, Парменон. Тя ми беше кръвен враг. Аз убих дъщеря й и след време Лепида щеше да си върне на мен или на Нерон.
— Казват, че преторианците я хвърлили във вряла вода, преди палачът да й отреже главата.
— Не съм ги карала да правят това — отвърна Агрипина.
— Нито пък Нарцис, Домина, а той е истинският проблем, нали? Трови слуха на Клавдий и открито ухажва младия Британик!
Агрипина ме слушаше с половин ухо — настроението й се беше променило под влияние на надигащия се гняв.
Знаех, че е осведомена. Клавдий вече лично канеше Британик на вечерните пиршества, молеше го за прошка, вдигаше наздравици в негова чест, казваше, че ще покаже на народа своя достоен наследник. Императорът все по-често се явяваше пред сената, за да се застъпва за добро отношение към Нерон и Британик. Но по-опасни бяха слуховете, че Клавдий заплашва да промени завещанието си. Отношенията му с Агрипина се бяха влошили и той обичаше да повтаря остроумието си, че съдбата му била да страда от злината на съпругите си и да ги наказва.
— Ще нанесеш удар, нали? — попитах я.
— Следващата седмица е началото на май — отвърна Агрипина. — Чуй ме, Парменон. — Тя погледна през рамо, за да се увери, че преторианците са по местата си. — Ако не действам сега, по това време догодина може би никой от нас няма да е жив. Не ми се иска отново да прекарам дълги години в изгнание. С мен ли си, Парменон?
— Глупав въпрос, домина. Ако ти паднеш, всички ние ще паднем с теб.
— Можеш да се оттеглиш — усмихна се тя. — Купи си вила или земя в Кампания. Ожени се за някое хубаво момиче, което ще ти роди син.
— Син като Нерон ли, домина?
— Нищо не си разбрал.
Тя стана, потупа ме по рамото и се отдалечи.
Не бях сбъркал, но и Агрипина държеше да ми докаже, че е права. Действаше бавно, внимателно, отдалечавайки се от императора. Започна да живее като отшелница, но все повече ми се доверяваше. Веднъж видях на арената вълк, който, макар да бе гладен и опасен, нападаше едва когато разбереше кой от противниците му е най-слаб. Агрипина беше като него. Тя внимателно наблюдаваше двора на Клавдий. Палас беше неин телом и духом, същото смяташе за Бур и Сенека, но Нарцис вече й бе враг. Тя внимателно ги изучаваше, един по един, преценяваше ги и избягваше уловките на Клавдий.
Едва към края на лятото бе готова да действа.
Една вечер ми каза да не си лягам и да изиграя ролята на вратар, а робите и прислужниците бяха освободени и се прибраха в помещенията си. Агрипина очевидно очакваше посетител, всъщност се оказаха двама. Единия разпознах веднага по тлъстото лице и малките очички — оплешивяващият придворен лекар Ксенефон. Другият беше дребна, бледа и червенокоса жена със странни зелени очи и силно начервени устни.