Глава 28
Коул се усмихна на жената, която лежеше в прегръдките му. Дългата й черна коса бе разпиляна върху голата му гръд, а бузата й нежно се допираше там, където биеше сърцето му. Доволна усмивка озаряваше лицето й, а крайчетата на дългите й мигли се извиваха леко над скулите й. Коул знаеше, че тя не спеше, но също така и че навярно бе изтощена. Усмивка, подобна на нейната, се появи на устните му. Цяла нощ се бяха любили като побъркани. Часовникът на писалището му показваше, че скоро щеше да се зазори. Коул знаеше, че трябваше да стане и да поеме командването на кораба. „Лутър ще да се справи“ — си каза той, като хвана няколко от гарвановочерните й кичури и започна леко да я гъделичка по носа. Тя потърка лицето си, без да отваря очи.
— Тези проклети арктически комари! — по дразни я Коул. Очите й се отвориха. Той се засмя. — Там в дивата гора не ни беше чак толкова зле само двамата, нали?
Веждите й се намръщиха замислено. Тя погледна към грозния белег на ръката му.
— Не бих искала да срещна пак някоя гризли, нито пък онези комари, от които не можехме да си намерим място.
— А какво ще кажеш за останалото? — попита той закачливо.
Доминик си помисли за останалото и за детето, което бяха създали от останалото. Може би тази нощ те отново бяха заченали нов живот, си помисли тя. Мисълта предизвика странна болка в слабините й. Мълчанието й привлече вниманието на Коул.
— Толкова ли беше зле? — попита той възмутено.
Доминик се опита да прогони спомените от съзнанието си.
— Не, господине, съвсем не беше зле — каза тя.
Тя се претърколи и се облакъти с една ръка върху гърдите му, разглеждайки лицето му на светлината на газената лампа. Любовта й към него ставаше все по-силна, но с нея се засилваше и страхът й. Докъде щеше да ги доведе всичко това и какво щеше да стане, ако забременее отново? Мечтата на Коул да се любят по слънчеви плажове бе красива, но далеч от действителността. Доминик знаеше по-добре от всеки друг, че най-накрая действителността отново можеше да ги настигне.
— За какво мислиш? — попита Коул. Той си играеше с дългата й коса, усуквайки около пръстите си копринените кичури. Понякога той забелязваше странна тъга в очите й. Питаше се дали все още си спомняше времето, когато я бе изоставил.
Доминик въздъхна тежко и сви рамене. Толкова много мисли препускаха в главата й, но това бяха все неща, които тя не бе готова да обсъжда с него сега.
— Да не би да се тревожиш, че ще срещнеш майка си в Даусън? — попита той, опитвайки се да предположи причината на безпокойството й.
Доминик отвори уста от изненада.
— Откъде знаеш, че майка ми е в Даусън? — тя се надигна от гърдите му и впи очи в неговите. — Бил ли си в Даусън? — попита тя гневно. Как иначе можеше да знае за пристигането на майка й?
Коул забеляза израза на гняв и подозрение на лицето й.
— Не! Ако бях отишъл в Даусън, ти щеше да бъдеш първата, която да научиш. Ти беше единствената причина, заради която реших да се върна там — той протегна ръце и отново я дръпна към себе си. Тя не се съпротивляваше, но не се отпусна както преди. Коул знаеше, че трябваше да побърза да й обясни причината, поради която знаеше за присъствието на майка й в Даусън, преди Доминик да направи изводите си сама. — Аз попаднах на майка ти в Сан Франциско — каза той спокойно. — Тя се готвеше да се качи на борда на „Екселсиор“. Мислех, че ще успея да я изпреваря, за да те предупредя за пристигането й, но се забавих.
Доминик го погледна недоверчиво. Тя нямаше да търпи отново да я лъже, но този път усещаше, че казва истината.
— Пристигането й наистина ме изненада — каза тя, отпускайки се по-спокойно върху тялото му. — Разбира се, всичко, което се случи в Даусън, бе изненада след изненада.
Коул не можеше да отгатне мислите й. Тя изглеждаше толкова тъжна и почти толкова разгневена. Отново изпита чувство на вина. Ако не беше я оставил сама във Форт Юкон, щеше да й спести всички неприятности, които й се бяха случили в Даусън.
— Искаш ли да говориш за това? — попита той.
Доминик погледна нагоре към мъжественото му лице. Газената лампа хвърляше мека светлина върху златистата кожа. Белегът върху едната буза едва се виждаше. Тя протегна ръка и докосна с пръсти леко подпухналата кожа на белега.