„Забрави го!“ — си каза тя и отново се обърна към Даусън. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Сега бе в същото положение както преди няколко месеца, когато стоеше на главната улица на Даусън Сити: без пари, без подслон, без Коул и без надежда.
Освен това, си помисли тя с горчива ирония, може би сега отново бе бременна. Всичко можеше да се повтори отново. Странно чувство за нещо вече преживяно премина през нея. Острата болка в слабините й напомни за онова, което бе преживяла. Страхът, който я обзе, я накара да се затича надолу по улицата. Имаше само едно място, където можеше да отиде, осъзна тя, докато се насочваше към страничната улица.
Бордеите на Парадайс Стрийт изглеждаха още по-унили, отколкото си ги спомняше Доминик. Даже и чистият бял сняг, който бе започнал да покрива калната улица и покривите на къщите, не можеше да придаде по-приветлив израз на този район на града. Без да се оглежда, Доминик бързаше към бараката, където за пръв път бе видяла майка си заедно с пияния златотърсач. Този път тя не се поколеба и започна силно да удря с юмрук по вратата. Отвътре се чу шум — скърцане на легло и недоволно мърморене на мъж. След това се чу тропот на стъпки през стаята и врата се отвори едва-едва — така, че се виждаше само процеп. Странна жена с рошава червена коса се показа в процепа и се опули срещу нея.
Доминик възкликна изненадано. Но тя бързо си възвърна самообладанието, след като изненадата от това, че виждаше друга жена в бараката на майка й, бе отминала.
— Търся Бриджит Лавал. Преди живееше тук.
Жената сви рамене.
— Мисля, че вече се е издигнала в обществото — жената хвърли преценяващ поглед на Доминик. Мрачна бръчка се появи между веждите й. — Трябва да се връщам на работа — каза тя рязко и започна да затваря вратата.
— Почакайте, моля ви! — извика задъхано Доминик, хващайки се за ръба на вратата. — Тя ми е майка и трябва да я намеря непременно! — Забеляза, че изразът на лицето на жената омекна.
— Чух, че живее в „Кан-Кан“ — каза жената и захлопна вратата.
— Мерси — каза Доминик, въпреки че жената не можеше да я чуе. Продължи да гледа към затворената врата, мислейки за това, което й бе казала жената. „Кан-Кан“? Спомни си, че бе виждала отвън този хотел на главната улица на Даусън. Това бе едно от новите здания, построени по време на кратките летни месеци, и едно от най-известните увеселителни заведения на главната улица. Доминик бързо тръгна обратно натам, откъдето току-що бе дошла. Снегът не се усилваше, но студеният вятър ставаше все по-пронизващ и на Доминик й се струваше, че ще замръзне, преди да достигне до целта си.
Докато бързаше към „Кан-Кан“, Доминик се опитваше да не мисли за Коул Хоукинс. Това обаче бе невъзможно. Каза си, че трябва да намери начин да го забрави и да се примири с факта, че ще прекара зимата тук, в Даусън. Тази мисъл я накара да потрепери по-силно. Образът на Коул се връщаше в мисълта й всеки път, щом се опиташе да мисли за друго. Съзнанието й прескачаше от страх, че можеше да се сблъска с него тук, на улицата, към страх, че можеше да не го види никога вече.
Дали той просто щеше да махне с ръка и да отплава към Пасифика? Тя спря и огледа главната улица. Изпълни я разочарование, което бе сменено от гняв заради това, че продължаваше да мисли за Коул. Трябваше да го мрази, си помисли Доминик. Трябваше… но не го мразеше.
Вместо това се замисли дали нямаше някаква причина за неестествения начин, по който бе разсъждавал той. Спомни си историята със Сузана Роуланд, която й бе разказал, и за въздействието, което тази жена бе оказала върху живота му. Може би, си каза Доминик, причините, които го бяха накарали да я напусне, не са били изцяло егоистични. Може би с изкривеното си съзнание той наистина бе направил онова, което бе считал, че е било най-добро за нея? Тя спря за момент пред входа на „Кан-Кан“ и погледна назад към пристанището. Въпреки падащия сняг успя да различи далечния силует на „Кораба на свободата“. Беше ли несправедливо от нейна страна да го съди толкова строго? Тя отново си припомни как я бе напуснал, независимо от увереността му, че е била бременна от него. Рязко се обърна и блъсна вратата на хотела. Ако Коул искаше да му прости, трябваше да я моли на колене за това.